Отличиха млади поети в конкурса „Веселин Ханчев” в Стара Загора

STZAGORA.NET
*
Най-добрите млади поети, участници в Националния младежки литературен конкурс „Веселин Ханчев”, бяха наградени снощи на тържествена церемония в Регионалния исторически музей. В 35-тото издание на поетичния форум участват 80 млади творци. Организатори са Община Стара Загора, Библиотека „Родина” и Къща музей „Гео Милев”. Гости на церемонията бяха Иванка Сотирова, зам.-кмет на Община Стара Загора, Диана Атанасова, началник отдел „Култура” в Община Стара Загора и Росица Ранчева, един от създателите на конкурса.

В началото на вечерта бе представена стихосбирката „Лентата е почти изснимана“ на Надежда Тричкова, носител на голямата награда от 34-тото издание на конкурса. „Наградата се оказа мощен стимул да пише и да повярва в себе си”, каза редакторът Марин Бодаков. Надежда Тричкова, която за пръв път видя книгата си, благодари на организаторите на конкурса, че дават шанс на поезията.

Жури в състав Марин Бодаков, Мария Донева и Иво Рафаилов е разгледало над 800 стихотворения на участниците в тазгодишния конкурс. „Имаше и в свободен стих и римувани. Открихме участници и в минали издания. Търсехме талант” сподели Мария Донева. По думите й приятна изненада са били творбите на 14 и 15-годишните участници.

Голямата награда „Златно яйце” и отпечатване на първа стихосбирка бе присъдена на 24-годишния Мартин Илиев от София за стихотворението „Като човек от равнината”.

Втора награда получи Габриела Манова на 23 години от София за стихотворението „Тя пристигна с куфар и половина”, а за трета се пребори 16-годишната Теодора Георгиева от Силистра със стихотворението „Кръговрат”.

„Радвам се, че конкурсът е трибуна за интелигентни млади хора. Благодаря, Ви. Създавате наслада, нека да Ви има”, каза при награждаването Иванка Сотирова.

„Благодаря на журито и на организаторите. Тази награда ме радва и ме плаши, но повече ме радва”, сподели новият победител в конкурса „Веселин Ханчев”.

В къща-музей „Гео Милев“ днес ще се проведе традиционната Поетическа работилница за млади поети и журито.

Лауреати:

 

І награда

Мартин К. Илиев, 24 г., София

Като човек от равнината

Като човек от равнината живея с разбирането, че където и да съм,

слънцето трябва да лумва в три и половина, снегът винаги да се трупа,

мъглата да те сплаши, а по улиците на града –

да чуваш как някой раздига вечерята.

 

Когато градът ми цъфти, той наново разказва пролетта,

водите стават на люляци и никой никога

не е виждал нещо подобно.

 

Само големите реки са пълни с истории, сомове и удавници.

Само по тях плават и по тях някой може да пристигне и да си замине.

Само те дават утешения, несравними с планината.

 

Климатът, който, напичал плочите на тялото в детството,

останал в недрата, търси своите отражения.

Това е убеденост, че слънцето не е било създавано, за да щади,

нито реката само за да бъде гледана.

ІІ награда

Габриела Манова, 23 г., София

***

Тя пристигна с куфар и половина,
седна на леглото и се огледа внимателно.
Значи това е да си самостоятелен.
Сложи дрехите на закачалки.
Картичките от приятели
подпря на огледалото.

И каза: тук е началото на забравата,
на раздялата с раздялата.
На разнищването на спомена.
Тук избрах да се изтръгна и да нямам корен.
Тук под този простор
ще заровя събореното.

Мина време. Тя вървя непроменена.
Постепенно се изтриха поривът
за обяснения, импулсивните отчети,
сметки, разписки, ревизии.
Постепенно спря да се аргументира,
да прилага линкове.

Не всяка история е годна за представление.
Няма нужда от фанфари и аплодисменти.
Планът поначало беше пренаселен
със условия.
Просто трябваше да се предам на себе си.
Трябваше да бъда и превръзката, и ножа.

ІІІ награда

Теодора Георгиева, 16 г.,Силистра

 

Кръговрат

Химикалката целуна листа с мастилен език

и ръката стопли тънката му дръжка.

Думи, думи – нежно прелиствам мислите си,

но откривам само една

– птица.

Написах я на листа,

оставен до прозореца, с надежда

вятърът да подреди кривите му букви.

Летният полъх подари

на  хартиената ми птица крила

и тя се извиси над небесните къдрици-

волен скитник.

На другата сутрин синигер,

прищипал с клюнче парче хартия,

оставя думата на перваза

и поглежда със светлоканелени очи. “Птица”.

Понякога не поетът кара стиховете да летят,

а стиховете летят към него.

Поощрения:

Айлин Топлева, 23 г., Бургас

***

стъмва се върху листа ми

все по-големи са ми редовете

и все по-малки думите

има друго – капка кафе

прашинка пепел, дата

- бил си някога тук -

има допир на пръсти

и стъпки на вятър

ръбчетата са прегънати навън

към времето

стъмва се

пада нощ и затиска

тъгата вътре в думите

изрязвам се от ъгъла на

страницата и безкраят се разкъсва на две

при мен е “без”

а при теб е “краят”

 

Александър Арнаудов, 19 г., София

Живот

времето
е безсмъртно чудовище
не ни остава
нищо друго
освен да направим
всичко

 

Александър Габровски, 15 г., Варна

Стая 23

Стар, протрит хотел

във края на града.

Четирите мълчаливи стени

на стая номер двайсет и три

пазят толкова тайни.

 

Историята на самотния поет,

живял цяла пролет във нея

и пишел ли, пишел ли,

пишел ли той до полуда

или пушел мълчалив на прозореца

без да получи и едно телефонно обаждане,

без да заспи и веднъж…

 

Или тази на младата блудница

с чорапогащник на дупки

и сините сенки за левче,

със целия си куфар с въздишки,

умора в очите

и може би малко надежда

скътана някъде по джобовете

на палтото от кожа

или под петата в обувката

с високия ток.

 

Единствено хотелската стая

познава лицето зад маската

на силния мъж,

наел я, за да рони във нея

своите тихи, горчиви сълзи

далече от хорските погледи,

далеч от студения свят.

 

Стая номер двайсет и три

е една малка,

съкровена вселена.

Вселена, пазеща толкова тайни,

вселена, чиито очи са навсякъде.

 

Анет Атанасова, 22 г., София

Уран или −225 °C

истината е че истината ти понякога стои браилова -
има нужда да я докосна за да я науча
да я направя естенствено продължение на себе си
за да може да я завържа с началото ти и да застана в центъра на окръжността
после бавно, много бавно да започна да пълня вътрето със същността си
докато нямаш нужда от карта за да ме обхождаш тъй като съм цялото пространство
да манипулираш химичния състав на материята ми
да бъде изотопите на Уран 238 и да бъде жестоко до степен на нежност
да има “Не” във всяко да, не като отрицание, а като неизбежност на себе си
да ме изгониш, да се самоизядеш след това и да усетиш, че всъщност пак мене поглъщаш
да ти пари на небцето всеки въздух с по-малко водород от същия дето го помниш от други правечности
да имаш амнезия за всичко предишно и да си я пазиш и гледаш като бебе защото не искаш да помниш друго освен
още неслучилото се
да мисля за мисленето ти и чрез него да битувам
да си сигурна винаги 99 и никога 100
и после да се хващаш за това Едно и да се люлееш на него
да му опъваш краищата, да заговорничите срещу мен, да чувам само шепнения и пак да знам,

че по детски ми вярваш
да се правя, че няма защо, само за да можем от всичките шест, седма емоция да създаваме
да случа всичките професии на света на свободна практика, а ти да ми се смееш и да съм най-хубава точно в онези дето не се справям
после да редим замъци от карти и да те правя малка, толкова малка, че да се скриеш под някоя,а аз да съм най-великият фокусник, новият Колумб, Мага на маговете и пак да не те открия

не искам никога да те откривам

точно както до съседния гроб си пие пиетието живота
точно толкова малко въображение би ми оставила истиността на откритието
прави л…с всички огледални повърхностти докато ме носиш в зениците си
така че да мога да ревнувам всеки път като изгрее слънцето че съм се отразила пак някъде
че ти позволявам да ме размиваш
да ме носиш по световете си
една никаква защото никога няма да стана “такава”
а вечер..вечер да съм луна във вода или вода в лунните кратери на бенките ти
да се разливам хладно неопитна
да опознавам онези уязвимите пори на длетата по кожата ти
и колкото повече “Здравей” си казвам с тях
толкова повече да прокървяват без цвят водите ми
а ти да си правиш локвичка от тях
и да скачаш като детето ни някой ден
да си детето сега, дето забравя..забравя и…
забрави и за Уран и кой номер беше и че съм му казвала какъв е строежа на атомните бомби
но то е безстрашно уви..до истинността на голата вяра
дано не го стресна с първото….

бум

Анна Каменова, 14 г., Перник

Фар

 

Лъч светлина като харпия

разсича мъгливия здрач.

На върха на хоризонта чезне

като сянка на мъртъв косач.

Сякаш дави се в себе си морето.

Завлича вълните си дълбоко

в лазурния си поглед.

Сливат се с карето

от скъсаната ми риза.

Ще се удавят и моите

прозаично различни сравнения.

Ще се удавят в мен без съмнение.

Ще ги намери само струя светлина.

Струя от фара в звездната моя душа.

 

Мария Гаралова, 22 г., Ракитово

Смъртта…

Смъртта навлича бялата си риза.

Посипва вълчи лапи със брашно.

Грубо в живота ми навлиза.

Храни се от стореното зло.

Тя е съдник толкова прецизен,

измерва със везните на греха

всяка мисъл, всеки ден изнизан,

покрит дълбоко във калта.

И винаги е някак нелогична.

Идва във неправилен момент.

Убива ме и прави ме безлична,

светът ми вече е във сладък плен.

Но тя не знае колко е далече

от своето величие сега.

Влюбена в живота е и плаче -

пораснаха ѝ ангелски крила.

 

Мила Рупчева, 16 г., София

DO NOT ENTER

DO NOT TOUCH

– табели  в храм

 

Зевсовият храм не е затворен,

но е забранено да се влиза

и да се докосва,

макар че аз

го обикалям боса.

Но не колоните,

по пътя към колоните ме спират, да ме върнат.

 

Атина е ужасен град,

като музеите с прегради,

като любимите -

да гледаш отдалеч

с ръце далечни.

Аз искам да прегърна, да докосна

Зевсовия храм и боговете.

 

Успявам.

Охранителят не вижда.

Не виждат и десетките туристи

как малка мравка

се покачва по крака ми,

току-що покръстена от Хера,

и аз я взимам в длани,

за да разбера къде съм.

 

Михаела Вълчовска, 21 г., Враца

Лятно кино

очите ти са лятно кино,
къдрят се пред тях усмивките
на влюбени,
треперещите длани
на добри момичета
събират пот
и тя попива аромата на сърцата им;
ако се вгледаш хубаво
сред задните редици
ще видиш лампичка
и две глави под нея
в търсене на ключ
между седалките изпаднал,
и на смелост
да се хванат за ръце;
а в края на последното изсъскване
на топли гуми върху хладния асфалт,
успяваш да заплачеш -
о какъв красив финал!;

а вкъщи някой гледа телевизия
и все по-бавно се разхожда
по каналите
и щом заспа,
окъпан в отражения,
усмихна се пред яркия екран
и засънува

 

Селин Ариф, 16 г., Силистра

***

Имам нужда да разкажа на някого

чувството за “край”.

Тежи дълго в сърцето ми

след като ми кажеш “чао”,

обръщайки се за стотен път.

 

Имам нужда да разкажа на някого

за вълнението в корема ми.

Лишава ме от сън, глад и жажда,

държи ме будна цяла нощ,

а за мен това е неприсъщо.

 

Имам нужда да разкажа на някого

колко много ми се вика след теб

и ми се плаче да останеш още миг,

колкото да извикам смелостта си на помощ,

да се повдигна на пръстите

на краката си,

за да те стигна,

а с тези на ръцете си

да те обгърна

целия

и да прошепна в ухото ти

колко много съм те чакала

и съм жадувала да те имам -

теб и кафявите ти очи,

дрезгавината на гласа ти рано сутрин

и допира на пръстите ти в моите.

 

Имам нужда да кажа на някого

колко невъобразимо те обичам,

но този някой да си ти.

 

Стамена Дацева, 23 г., Разград

Цветя

 

Пада цветче от цветята във вазата:

за тях есента ще се случи преждевременно,

но никога няма да дойде пролетта.

Чуждото нещастие е странно обнадеждаващо –

сигурно това си мисли цветето в саксията отсреща.

Толкова зими е преживяло,

мълчаливо е посрещало и изпращало

цветята от вазата.

 

Теа Монева, 24 г., Варна

за едно дете

дадоха ти деня
заедно с пукнатините в кожите на хората
които са побрали града
в тънкото гърло на бутилка
с компас, залепен за гърдите на тенекиен човек.
ти седна между платната със скръстени крака,
отпи от светофарите, покривите, лампите,
свитите дънки като цигари, снимките с тях и без тях.
не знаеше в чий джоб да се оставиш
така и не ти казаха какво е лицето на тази вселена
и защо само ти искаш да заплиташ пръсти в косите на другите.
но не обвинявай хората, които чакат по спирките на трамвая,
ако се изправиш и разпериш ръце,
сянката на дървото ще ти покаже къде си,
чуй листата му, те говорят със слънцето.
като тръгнеш, носи шапката си от вестник накриво,
карай колело без гуми, разхождай рибите си в буркани,
пей за забравеното и онова преди него
и не спирай да гледаш внимателно светулките,
нощем те стават звезди.
ти можеш да си като тях

 

Франческа Земярска, 23 г., Пловдив

Опити

Ръцете ми се пълнят с нови линии и никога не лъжат.

Не става вгъването в предишните тела и форми.

Аз хвърлям слабо, твърде слабо, дори когато се изхвърлям.

Това са опити да мина метър, да метна себе си.

Един за мама, един за тате – непревъртяна вертикала,

която много преди нас са я взривявали

в Беладжо или в Мадрид, в Париж, на юг него или в Пиза.

 

И ако продължа да се опитвам да се вгъна,

ще стане ли главата ми утроба – да се родя, да се измисля

друга.

 

Честито на всички наградени и отличени млади автори!

От библиотека “Родина” – Стара Загора
#

социално споделяне