Мъглиж чества 87 години от Септемврийското въстание – 1923 г.

Паметта за Септемврийското въстание – 1923 година, е жива и днес, 87 години след трагичната, но славна епопея.

В Мъглиж – градът, вдигнал се пръв на първото в света антифашистко въстание, този следобед потомци на септемврийци и обикновени граждани положиха венци и цветя в знак на признателност към историческия подвиг на предците си, както и пред бронзовата статуя на Септемвриеца на възвишението край града.

Честването бе открито и водено от председателя на Областния съвет на Съюза на офицерите и сержантите от запаса и резерва полк.Стефан Пенев. Исторически бележки за въстанието, избухнало в Мъглиж най-рано в страната – още на 13-ти септември 1923 г., прочете Мариана Пенчева-Абединова, директор на СОУ “Максим Горки” в Стара Загора. Спомени за живота, делото и заветите на Иван Владев – военния ръководител на въстанието в Мъглиж, разказа дъщеря му Пенка Владева-Матева.

“23 септември е големият урок и за нас: никога повече в България да не допуснем да се изправят българи срещу българи, никога повече да не допуснем причини за гражданска война”, каза в словото си председателят на Областния съвет на БСП в Стара Загора Трифон Митев.

По-долу поместваме доклада за 23 септември, с които Мариана Пенчева припомни светлата дата. Но преди това – ето и няколко снимки, които ще запазят събитието във времето:

Честването откри и води о.р.полк.Стефан Пенев.

-

Слово произнесе председателят на ОблС на БСП Трифон Митев.

-

Спомени за баща си Иван Владев разказа Пенка Владева-Матева.

-

Цветя от ген. Димитър Бояджиев, бивш командир на Старозагорската строителна дивизия.

-

Почит към делото на септемврийци от младото поколение.

-

87 ГОДИНИ СЛЕД СЕПТЕМВРИЙСКОТО ВЪСТАНИЕ – 1923 г.

Исторически бележки за Септември 1923 г. – Мариана Пенчева.

87 години са един човешки живот, 87 години са 4 поколения, 87 години са огромен период за личната ни история и миг в световната. Историята… Колкото по-близко е събитието, което тя оценя, толкова повече емоции, дори страсти го оцветяват. Отдалечавайки се от времето на събитието се засилва обективността, надделява оценъчният и аналитичният елемент, но пък липсва живецът на очевидеца, трепетът на съвременника, тръпката на преживелия го.

Днес отново е 23 септември, но годината е 2010. Събраните тук сме “въоръжени” с цветя, а не с оръжия от всякакъв вид, форма и способност за поразяване. Събраните тук сме помнещите, уважаващите, прекланящите се пред събитията от 13 септември 1923 г., които от това място дават тласък на националната ни, и оставят белег в световната история.

С какво се асоциира 23 септември 1923г.? За едни той остава светъл празник, честване на въстание срещу експлоататорски режим, дори надигане на народната воля против фашизма. За други това е селски метеж. Преди да се пристъпи към разглеждане на проблема, е необходимо най-общо да се изложат Септемврийските събития. На първо място трябва да се отбележи, че 23 септември стои в пряка връзка с 9 юни, а интерпретацията на случилото се е невъзможна, без да се има предвид положението на страната на международната сцена. За да се отсъжда, е наложително да се има предвид, че от една страна БКП далеч не действа само по собствено усмотрение, а от друга – за правителството на Александър Цанков съвсем не е без значение, какво би могъл да предприеме западният съсед.

Превратът от 9 юни 1923г. несъмнено е посрещнат с готовност за съпротива от страна на много от земеделските лидери. От своя страна Военната лига и Народният сговор, ползващи се от услугите на ВМРО, много бързо доказват, че няма да подбират средствата си при елиминирането на политическия противник. Земеделската съпротива е смазана още в своите наченки. Освен Стамболийски са ликвидирани министър Спас Дупаринов, личният секретар на земеделския лидер Калъчев, кметът на София Кръстьо Попов и множество други ключови фигури. На 26 август по заповед на Тодор Александров в Прага е разстрелян Райко Даскалов, инициатор на т. нар. Радомирска република, а понастоящем дипломатически представител в Чехословакия. Не са и малко тези, които успяват да напуснат България, намирайки убежище предимно в Кралството на сърби, хървати и словенци, между които е и приближеният на Стамболийски Коста Тодоров. Основна роля в тази безпощадна разправа играе фактическото ръководство – “Конвентът”, начело с полк. Иван Вълков, министър на войната. Трета разузнавателна секция на военното министерство, известна като “Ескадрона” и ВМРО съумяват да установят ред в страната. Новото правителство включва представители от почти всички партии без свалената БЗНС и комунистическата. Фактически властта се намира изцяло в ръцете на Народния сговор, като министерствата на вътрешните, външните работи и на войната са поверени на членове на Военния съюз.

Каква позиция заема ЦК на БКП? Приета е линия на „стратегически неутралитет”, следвайки насоките на Москва, за да се остави буржоазията да се изтощи сама. Няколко дни след преврата обаче се оказва, че директивите са се сменили. На 14 юни пристига телеграма от Коминтерна, в която е изразено недоволство от пасивността на българските комунисти, които трябва да “предприемат бързи и решителни действия даже със Стамболийски” – със земеделците. Между 12 и 23 юни под председателството на Зиновиев се провежда разширен пленум на Изпълнителния комитет на Комунистическия интернационал, на който една от обсъжданите теми е положението в България. Постановено е, че обстановката е предреволюционна. Като резултат на последния ден от пленума е отправено възвание към българския трудов народ, който трябвало да се вдигне на борба срещу „белогвардейското” правителство на узурпатора Александър Цанков. Като цяло се налага изводът, че БКП е съгрешила пред заветите на световната революция, защото не е достатъчно болшевизирана и не се е освободила от някои социалдемократически „рецидиви”.

Първоначално ЦК реагира адекватно на ситуацията. Отговорено е, че в България гражданска война няма, а и не съществува необходимост от въоръжена намеса от страна на партията. Това не се харесва на Коминтерна, който явно съзира желание за водене на независима политика в страни от съветския курс. Съществена роля изиграва Васил Коларов, който, бидейки член на ЦК и същевременно генерален секретар на КИ, през времето непосредствено след преврата на 9 юни се намира в Москва. След като е инструктиран от московските другари, на Коларов е поверена задачата да подготви въстание в България. На 5 август той е вече от близо месец в страната и организира заседание на ЦК. Изложени са директивите на ИККИ, които са приети, макар и не от всички. Противопоставят се вече болният Димитър Благоев, организационният секретар Тодор Луканов и политическият секретар Христо Кабакчиев, подкрепени от Никола Пенев.

Волята на Георги Димитров и Васил Коларов да бъде вдигнат бунт е непреодолима, което и решава окончателно въпроса, въпреки че на всички партийни събрания до 23 септември са въвеждани аргументи против.

За началник на военно-техническия комитет за провеждане на въстанието е назначен запасния майор Коста Янков. Целта на планирането въстание е установяване на работническо-селско правителство или болшевишка революция в български измерения. Страната е разделена на 5 военнореволюционни области, като във всяка определена комисия трябва да води подготовката. Същевременно се прави опит да се изгради общ фронт със земеделци, социалдемократи и радикали. Пак по това време БКП се договаря с ВМРО да не бъде спъвана при избухване на готвеното въстание, което обаче в действителност месец по-късно не се спазва. Необходимостта от въоръжена намеса се обосновава също и със започналата от преврата “криза на въпроса за властта”. От тук насетне ръководителите на ЦК въобще не се интересуват дали според самите болшевишки постулати революционна ситуация е налице или не – след като се налага, тя ще бъде създадена изкуствено. Всичко това води до допълнително дестабилизиране на и без това достатъчно сложната обстановка, а основен потърпевш, разбира се, се оказва трудовият български народ, при това най-вече не работниците, а селяните.

Освен това към средата на 1923 г. БКП съвсем не се превърнала в обединител на работническата класа, която не е и мнозинството от населението. Но това не се отчита от Димитров и Коларов. Те имат примера на великия Съветски съюз и Октомврийската революция, при която по-голямата част от руското население също не е работническо. За България числата говорят сами по себе си. В навечерието на Септемврийските събития в контролираните от комунистите профсъюзи членуват около 10% от българските работници, а от тях само 1/10 са комунисти (малко над 3550 души). Позициите на БКП следователно към момента никак не са стабилни. В тяхна полза обаче работи тежкото положение на по-голямата част от населението, още не възстановило се от раните на Войната. При това естествената ненавист на земеделците и в по-голяма степен на широката маса на привържениците на Стамболийски към правителството на Цанков е фактор, който не бива да бъде пренебрегван. Недоволството просто чака своя катализатор и го намира.

Ето защо планираното въстание трудно би могло да избухне в градовете, където и властта би го потушила веднага. От друга страна, както ще проличи в края на септември, временен успех може да се постигне не на широк фронт, а само в изолирани селски райони, в които комунистите съсредоточават почти всичките си сили.

Не е сериозно да се мисли, че Коминтернът, давайки заповеди за бунт, се е надявал на сериозен успех. Дотогавашните опитите за „износ на революцията” са претърпели решително поражение. В Унгария и Германия, където най-голямото постижение е т. нар. Баварска комунистическа република, метежите са разгромени безмилостно, в единия случай под натиска на румънски войски, в другия – от чувстващите се предадени в собствената си родина войници на загубилия Войната Райхсвер. При това тогавашната обстановка е много по-революционна отколкото в България през 1923г. Още по-пресни са спомените от конфликта с Полша, когато „износители” на революцията са самите червеноармейци, разбити от маршал Пилсудски. Това, което се цели, очевидно е част от общата постановка за задълбочаване на кризата в капиталистическите страни, за което за съжаление плащат с кръвта си експлоатираните. Балканската страна България изиграва ролята на поредното експериментално поле.

Поради противоречията в самия ЦК подготовката не върви гладко. На много места още няма ясна представа, кога и как трябва да избухне въстанието. Все пак в повечето селски райони деветоюнските превратаджии остават притегателен център за ненавистта на населението. Достатъчно време и ресурси обаче липсват, поради което и БКП се проваля в агитацията си сред войнишкия състав на армията.

От своя страна властта не остава сляпа за намеренията на комунистите. На 24 юли военното разузнаване вече разполага с данни за обща акция срещу правителството. На 12 септември Конвентът нарежда започването на масови арести на заподозрени в антидържавна дейност. Арестувани са около 2500 изявени политически противници. Както често става в подобни ситуации, комуникацията между различните военнореволюционни комисии се нарушава фатално. Вероятно още преди това ръководителите избират Северозападна България за основен център на своите действия, не на последно място и заради явно още тогава планираното оттегляне в Югославия. Ситуацията се усложнява още повече от залавянето на началника на военно-техническия комитет майор Коста Янков. Структурите, подготвящи надигането, са до голяма степен дезорганизирани и очевидно нямат ясен план за действие. Така се стига до Септемврийските събития, показали по какъв безскрупулен начин българската власт може да се разправи със своя собствен народ.

На 17 септември ЦК обявява дата на въстанието – 22-ри срещу 23-ти. На 20-ти септември се провежда събрание, за да бъде избран Главен революционен комитет в състав Васил Коларов, Георги Димитров и Гавраил Генов. За седалище главният революционен комитет избира гр. Фердинанд. Остава неясен стратегическият замисъл, освен с оглед на изтеглянето в западната съседка.

ЦК действа твърде неадекватно и с голямо закъснение, тъй като още на 13 септември е вдигнат преждевременно бунт в Мъглиж. Възстава и село Голямо Дряново. Превзети са двете села, но партийните организации от съседните населени места не подкрепят въстаниците в очакване на официалното обявяване на началото. Мъглижките бунтовници са принудени да се оттеглят в планината. Но сигналът е даден и бунтът започва да се разпространява и в други изолирани райони. В Стара Загора от 12 септември е решението за обявяване на въстанието на 20 септември и Старозагорци, и Новозагорци се вдигат, както и някои от околните села и в Чирпанско и Казанлъшко, където са направени неуспешни опити за установяване на работническо-селска власт. Нереализирането на въстанието в Бургаско позволява на правителството да мобилизира силни войскови части и да смаже Старозагорско. Упорити боеве се водят за селата Мъглиж, Енина, Шипка.

В навечерието на официалното вдигане на въстанието на 22 септември Конвентът обявява военно положение, а това значи че правителството действа по предварително разработен план. Още на 21 септември с разрешението на царя военните съдилища се превръщат във военнополеви.

На 22 септември революционният комитет обявява въстанието. На 23 септември сутринта под ръководството на Христо Михайлов е завзет град Фердинанд. Врачанско, Видинско, Кулско и Белоградчишко пламват.

Комунистите не спазват обещанието си да не действат в контролираната до голяма степен от ВМРО югозападна България. Размирици избухват в Разложко и Петричко. Под предводителството на Владимир Поптомов е завзета за кратко казармата в Разлог и властта в отделни села в околията. От ВМРО вече отдавна са се подготвили за такъв сценарий. Ръководството на организацията бързо мобилизира членовете си за ликвидиране на бунта. За щастие тук това става почти изцяло безкръвно. Не такова обаче е положението в северозападна България.

На 26 септември бунтовниците настъпват към Враца, но са разбити при с. Брусарци от части на Видинския гарнизон. На 27 септември редът във Фердинанд е възстановен. Въпреки упоритата съпротива на доста места до 28/29 септември отделните бунтовни огнища са смазани. Започва жестока разправа с присъди по бързата процедура. Избити са между 2500 и 5000 души, броят на арестуваните и изтезаваните е много по-голям. Тези събития имат болезнен отзвук в българското общество. По това време добралите се до Виена ръководители на бунта изпращат позив към селяните и работниците, че борбата продължава и бунтовниците не трябва да падат духом. В следващите двайсет години вътрешното противопоставяне в България не стихва.

Има множество и различни причини за неуспеха на въстанието. Арестите на опитни комунистически дейци в началото на септември 1923г. води до слаба организация на въоръжените действия. В голяма част от страната дори комунистите не посрещат идеята за въстание с ентусиазъм. То не избухва в големите центрове – София, Варна, Бургас, Пловдив, където са съсредоточени привърженици и членове на БКП. Това дава възможност на правителството да използва големите войскови частиот тези градове за потушаване на въстанието в съседните райони. Въпреки усилията на БКП за агитация сред българските войници, армията застава изцяло на страната на правителството, макар че повечето войници произхождат от бедни селски семейства, традиционно симпатизиращи на БКП и БЗНС.

Последиците – масови изстъпления срещу мирното население от шпиц-командите на ВМРО. Зверства, палежи, саморазправа без съд и присъда, дори срещу неучаствали, но неудобни.

И ако 3 март е дата в българската героична история, предшествана от проливане на кръв, то 23 септември е последван от такова. И в двата случая това е българска кръв. В първия обаче това е символ на обединяването на народа в името на постигането на една обща цел, докато в другия – на разединение, противопоставяне, нееднозначни оценки, квалификации.

Днес, 87 години след събитията, можем да кажем, че 23 септември не е просто български празник, той е паметна дата на отпора против фашизма, произвола, беззаконието. Националната принадлежност тук не от толкова голямо значение, защото най-вече става дума за сблъсъка между прогресивните сили и реакцията. Датата 23 септември е застинала в един пантеон от геройски дела, чийто вид трябва да бъде предаван на новите поколения.

бутон за споделяне