Знаен ли е Незнайният войн? – коментар от Бойко Бакалов

Бойко БАКАЛОВ
През всичките тези години душата ми и сърцето ми не приемат названието “Паметник на Незнайния войн”. Хей ти, български войнико, хей ти, български офицерино, бил се и трепал се, без патрони хвърлял се зверски на нож срещу врага, раняван, загубил ръката си или окото си по бойните полета на Тракия, Добруджа и Македония, оставил жена си млада вдовица със седем невръстни деца и едно дървено старо рало…, бос или по налъми, измокрен и кален из дълбоките окопи, защото отгоре превъзхождащата вражеска артилерия бие и бие с тежки снаряди, и хвърчат глави и тела… Хей вие, Кирил Ботев, Владимир Вазов и Борис Дрангов, хей вие, Олимпий Панов, Васил Кутинчев и Димчо Дебелянов, пък и ти Гео Милев, ние, простодушните и плахи чиновници, не ви знаем имената. Има ви в списъците на военните служби, но така сме решили ние, чиновниците, много е удобно и лесно и всеобхватно. Вие за нас сте “незнайни войни”. Сега общината в София отпуска 5 млн. лева за реконструкция на паметника “1300 години България” и на околното пространство. Това е голяма сума и ако се използва пестеливо, може да си спомним и за разрушения паметник на Софийския полк, който беше на “знайния войн” – там имената на загиналите офицери и войници бяха прилежно отлети в метал и написани.

Вървеше строежът на Народния дворец на културата – НДК. Огромен строеж за времето си, много техника, камиони, багери, булдозери. Преминаващите по бул. “Фритьоф Нансен” или слезлите от трамвая столичани спокойно, равнодушно наблюдаваха как мощните булдозери изтласкваха пръстта откъм гърба на Паметника на знайния войн. Булдозерите блъскаха пръстта нагоре върху гърба на паметника, и той, като един съвременен Антей, скърцаше, пъшкаше и охкаше, но героично стоеше. Хората гледаха това вандалство на строителите и никой не протестираше или не реагираше поне.

Моят дядо от Малка Верея край Стара Загора се е сражавал в Тракия и Македония, тежко ранен е в битката на завоя на река Черна в Македония, военен инвалид… Като бях малък играех край Паметника на знайния войн в София, все четях имената на военните и тайно се надявах, че ще прочета, срещна и открия името на моя дядо Иван Желев Бакалов там, макар че той не е загинал, а само ранен, а и не е от този полк. Стоейки пред паметника и четейки имената на другите, си спомнях за разказите на баба ми за нейния братовчед Владимир, загинал в битката за Одрин, или пък за свирепия студ край Одрин, когато ушите на българските войници са падали, тъй като калпаците не могат да ги покрият. Четейки имената на другите, си спомняш за своя загинал роднина, дядо, братовчед… Ето я великата сила на Знайния войн! Този паметник беше съборен, за да се построи другият. Така че община София има дълг и към стария паметник, който пък е една реликва – светиня за нас, българите. Ето ги имената на билите се и падналите за освобождението на Майка България из Тракия, Добруджа и Македония… Чета в чужди спомени: “…И трябва да видите очите и лицата на надигащите се българи, когато тръгват в атака “на нож”. Това е нещо уникално и страшно. Пронизаният със щика войник хваща с две голи ръце ножа и се мъчи да го издърпа от гърдите си…” И така е било и на епичната Шипка, и на Булаир, и на Одрин и Чаталджа…

Мисля, че е необходимо да се изгради една неголяма стена, облицована с гранит зад паметника и огъня на Незнайния войн сега. И там да се поставят плочите с имената на загиналите в Тракия, Добруджа и Македония. И там ще продължат да се извършват всички военни церемонии и ритуали, както е било досега. Само че с ново име – Паметник на българския войн. Който вече ще бъде и знаен. Поклон!
*

бутони към социални мрежи