Присъдите и огорчението на поета – Таньо Клисуров, “Внезапно сърцебиене”

STZAGORA.NET
*
P1390261aТаньо Клисуров посреща 74-та си годишнина (23 май) с нова стихосбирка – “Внезапно сърцебиене”. Тя е 14-та поред във вече 43-годишния му период на творчество от появата на първата – “Южна гара”. Премиерата й пред четящата старозагорска публика бе снощи. Пред старозагорци за стиховете на Таньо Клисуров и за него самия като ярка фигура в българската поезия говориха литературният критик Светлозар Игов (вдясно на първата снимка) и издателят му в “Литературен форум”, поетът Марин Георгиев.

“Не мисля, че има друг поет в националната ни литература, който с толкова изчистен лирически глас да отразява тревогите и кризата на общността, на своето време и своята епоха” – каза Игов.

“Ние с Таньо сме хора, изтърпели социализма, сега ще изтърпим и капитализма” – увери Марин Георгиев. И между другото отбеляза: “В София не можете да видите такава зала, пълна с толкова хора. Няма да видите заместник-кмета сред публиката, както е тук при вас, на една община, която помага винаги, когато трябва, на когото трябва и за каквото трябва, защото в нея имат отношение към културата”. В коментара си за стиховете на Таньо Клисуров Марин Георгиев цитира Далчев: “Обичам изкуството, което овладява действителността, а не бяга от нея. Таньо Клисуров е точно такъв поет.”

И откровено добави: “С Таньо сме от едно съсловие – духовно и морално, съсловието на хората от втория ред. Ние сме произлезли от обикновените навремето хора, синове и внуци на простите орачи и копачи. Ние знаехме своята участ. Ние никога няма да получим славата. Ние никога няма да получим големите пари. На нас ще ни бъдат давани трохите. Ние сме хора от втория ред, защото не платихме входния билет. И няма вече и за кога да го плащаме. Но ще продължим да отстояваме своите морални принципи – на средата, от която сме произлезли. Ние сме хората, които правят България. Които не напускат България, не отиват в чужбина. Които стоят тук, търпят, страдат, мъчат се и работят. И Таньовата поезия е израз на това нещо.”

Точно според думите на издателя, цялостното впечатление от новата книга на Таньо Клисуров е като от откровен, но твърде горчив размисъл за участта – неговата лична, на неговото поколение и на България в преломното време, в което имаме късмета, малшанса, щастието или нещастието да живеем.

Прощавай, Троя, знам какво ти коства
таз наша битка – волно да се диша.
Дойдоха страшни времена на робство
и гордият напълно е излишен -

отчита с болка Клисуров в “Монолог на стария воин”, като посочва и своето място, на което е изтикан от водовъртежа на историята:

На суша съм. Смениха капитана.
И мен, моряка най-обикновен,
изхвърлиха. Ще трябва да застана
сред безработните във утрешния ден.
(“Жалбата на моряка”)

Но това е само един щрих от книгата. Много по-значимият въпрос, който поетът задава, е свързан с характерното за нашите дни тотално отрицание на предишната епоха, която го създаде и формира като творец и гражданин:

Омразата към миналото време откъде е,
как е порасла в още неродените тогава?
Зърното все едно преди да го засеят
сеитбите отминали да отрицава.
(“Към миналото време”)

Това, което виждаме днес ежедневно и навсякъде, Клисуров е трансформирал в следния стих:

И изведнъж – подобно зверове –
настръхнали един към друг пристъпяме.
(“Омрази”)

Поетът го боли, и това се усеща от всеки стих. На първо място – от загубата на национално самосъзнание и самочувствие:

Кой днес говори вече за Отечество?
На силните сме вечен сателит.
(“Менихме често своите кумири”)

И закономерно Таньо Клисуров в целия цикъл “Възпоминания от Троя” съпретегля породилия се в тежките дни на новото време инстинкт за оцеляване с вечния стремеж към свобода:

Живеем в Троя. И дочувам ропот
сред гладната тълпа от седем дена,
че може би дори ахейско робство
е по-добро от свободата обсадена.
(“Обсаденият град”)

Но тази удобна позиция си има своите последствия:

Вдовиците на мъртвите герои
забрадките си траурни свалиха.
Когато падна обсадена Троя,
набързо си намериха женихи.
(“Вдовиците на Троя”)

Както стана дума, в част от “Внезапно сърцебиене” поетът се вглежда в собствения си опит и съдба:

Получил съм за толкова години
горчив урок: дори да имаш слава,
когато във Отвъдното преминеш,
тя много кратко тука продължава.
(“Сред свойто поколение поети”)

И прави мрачен извод:

Намразваш сътвореното дотук,
не виждаш смисъла да продължаваш.
И като ехо на затихващ звук
отеква в теб присъдата: “Забрава!”
(“След операция”)

Но ако за състоянието на Отечеството и днешните нрави Таньо Клисуров дава сурови оценки в новата си книга, то по адрес на собствения си живот и съдба той никого не вини. Има от какво да е недоволен, но все пак е един от плеядата големи поети на България и Стара Загора – жив класик, който от върха на почтените си 74 години събира от раз пълни зали с почитатели. И ако дири сметка някому, то е на самия себе си:

В един сутерен се излюпи мечтата, в началото малка.
Кой с пръст ти посочи посоката, каза: “Натам!”?
Кой тъй те ориса с рапира – една химикалка?
- Сам!

Нима си представяше цел и голяма, и лесна,
за раните свои да имаш лечебен балсам?
И кой във душата ти сладко с горчивото смеси?
- Сам!

Защо не се върна, а беше отчаян и слисан,
защо си повтаряше тихо: “Не ще се предам!”?
Кой вдъхна ти сили да виждаш и в болките смисъл?
- Сам!

Сега остаря и си беден на всичко отгоре,
и хората мислят, че носиш налудничав щам.
Притежател на думи, очите ти кой ще затвори?
- Сам!
(“Въпроси към поета”)

P1390249P1390250
P1390247P1390262
#jun



бутон за социални мрежи


echo
Copyright © 2018 Стара Загора днес. Всички права запазени. ЗА КОНТАКТИ: E-mail: epdobreva@abv.bg Собственик и издател: "Ерима Трейд" ЕООД, Евгения Добрева.
Powered by уеб дизайн