Политологът Първан Симеонов от “Галъп”: В идните месеци вероятно ще ни се наложи да предефинираме понятието “българи в чужбина”

STZAGORA.NET
*
Въпросът за българското гражданство и за това, кой може да гласува, е ценностен въпрос. Има хора, които смятат, че личността е на първо място, и други, за които нацията е на първо място. В съвременния свят бушуват темите за националната идентичност, а ние някак си оставаме без имунитет в това отношение.

Скандалът около изискването за тримесечна уседналост най-вероятно се случи, след като някой като че ли изигра лек номер на президента. Нормално е да има комуникация между президента и неговия служебен кабинет. По-ненормалното е, че тази комуникация е изтекла по някакъв начин в непълен вид, с цел според мен да се злепостави в известна степен Румен Радев. Вероятно работа е свършила и известна неопитност от страна на неговия екип, както може би и личната позиция на г-н Любомир Талев, който беше уволнен. Той е смислен човек, несъмнено, но мисля, че е на радикално различни позиции в сравнение с президента по отношение на възгледите за гласуването на българите в чужбина. Леко го “изпържиха” Радев, струва ми се, но ще има такива неща, няма начин.

Относно коментарите, че се опитва да играе твърдо в посока към президентска република – не ги споделям. Такъв тип неща даже правят услуга на бъдещото управление, защото го разтоварват от неприятни отговорности. Но факт е, че едно служебно правителство все пак е правителство на президента. То засега се справя, поне според мен. И мисля, че в момента либералната общност излишно се е възпалила по случката. Нищо особено не се е случило. Едно недоразумение, според мен. Нищо повече.

Но това не отменя необходимостта България да разработи две неща, които няма. Едното е философия на това, кой гласува, в крайна сметка. На кого ние даваме право да участва в решаването на нашето бъдеще. Даваме ли на тия, които са навън, и те стават ли по-голям дял от нас, те “нас” ли са, така да се каже, или не им даваме с презумпцията, че тези хора не участват в нашия икономически, политически и обществен живот.

Второ и по-главно е какво е разбирането за българите в чужбина. Някои просто ще кажат, че това са хората с двойно гражданство и т.н., но защо тогава съществува Държавна агенция за българите в чужбина, която удостоверява българския етнически, да подчертая, произход? Легитимно и легално е понятието “етнически българи в чужбина”. Защото тази агенция се грижи главно за историческите общности в Македония, Беломорието, Бесарабия, в Западните покрайнини и т.н., и за новата емиграция. Но тя не се грижи толкова за изселниците от времето на Възродителния процес.

Струва ми се, че в идните месеци ще бъдем свидетели на опити да се предефинира понятието “българи в чужбина” – кой има обществената легитимност да гласува. Очевидно тя ще е по-висока за групите на етническите българи. Очаквам натам да върви общественият дебат. Но по-малко българи ли са изселниците ни в Турция? Въпросът е крайно деликатен. Пък и ако направим едно социологическо проучване и питаме кои са “по-българи” – тези в Македония или онези в Турция, ясно е какъв отговор ще получим. Ясно е, че страната ни се казва България, кръстена е на българите. Тези неща са крайно деликатни, но ето че опираме до тях.

Живеем в такива смутни времена, че дотам опираме – до идентичност. До “кои сме ние и кои са те”. Между другото – навременно. Защото се оказва, че сме малко разграден двор в това отношение. Аз се радвам на либералната и великодушна позиция на нашата държава, която се поддържа от десетилетия, но виждате, че никой друг около нас не поддържа такава либерална външна позиция. Ние страдаме от една историческа наивност в това отношение. Та може би ще поограничим малко гласуването в Турция. Видя се, че това е нужно. Смущава идеята, че българската държава не може да упражнява ефективен контрол върху гласуването навън, и дори че това гласуване навън се явява функция на чужда политика. Без значение дали е в Турция или другаде.

Не е ли прекалено активно служебното правителство, се питат мнозина днес. Не е. Аз смятам точно обратното. Това служебно правителство е крайно балансирано. Мъчи се да направи някакви неща в периода на безвластие, ама като го хванат, се отказва веднага. То се видя. Тръгна да прави ревизия, но тя стигна само до министерствата на Реформаторите. Отделно от това БСП се мъчи да покаже с поведението си, че не припознава това правителство като част от вълната БСП-Радев. Служебният кабинет се старае да не е нито от едните, нито от другите. Което е в противоречие с идеята за активност. Не можеш да бъдеш активен, ако си краен балансьор. Едно е да крепиш, друго е да действаш.

Отмяната на Постановление 208 за интеграцията на чужденците с предоставено убежище у нас – в известна степен това е черна работа, която може би дори проправя пътя на новото мнозинство. Майтапа настрана, но може да се окаже, че реално това е изчистване на пътеката за новия управленски формат. Все пак президентът Радев дойде с идеята за промяна. И я носи.
#

сподели бутон