70 години от 9 септември 1944 г. – коментар на антифашиста-ветеран Тотю Бакалов

STZAGORA.NET


Днес прогресивна България празнува 70 години от 9-ти септември. Този ден е събрал прелестта и очарованието на есента, вълнението и гордостта на нашата антифашистка борба. Този ден е символ на една жестока борба! Този ден е символ на една голяма надежда! Символ на нашата непреклонна вяра за окончателната победа! Този ден е символ на нашия боен дух, който ни сплотяваше и крепеше! Човешката мъдрост затова е създала празниците, за да могат хората да се прeмерят сами със себе си, с миналото и с настоящето. Вдъхновени сме от поривите на голямата радост, която излъчват сърцата ни. Светлее в очите ни с особена яркост светлина, дошла от искрите на партизанските огньове, от червените знамена, от самия изгрев на свободата. Но тази светлина има и друг отблясък – на застиналата кръв по балканските чукари, затворническите килии и полицейските кауши, на белите кости и паметни плочи.

За огромната част от народа Девети септември е съдба, участ, радост, величие и победа. Днешният наш ден, покрусен и тревожен, е озарен от 70-годишния рожден ден на Девети септември.

70 години от Девети септември!

Един връх на вдъхновението, дръзновението, вярата и устрема. Трудните, величавите стъпки на партията, които отекват в десетилетията, никой не можa да спре.

Дейците на съпротивата бяха проникнати от светлината на разума, красотата на себежертвата и убеждението и от една изумителна историческа прозорливост. Те не трепваха пред терора и убийствата и тъкмо в това откриваме патоса на усилията и волята на борбата. Стъпките на свободата минават през изгнилата шума и дълбоките преспи, тъмните затворнически килии, преброждат мътните придошли реки.

Нашата съпротива е една жестока истина на една борба, която даде на България толкова много гордост и толкова много скръб. Тя замени чувството за дълг към цар, към бог, към държава, с чувството за обществена справедливост, като събори железните идоли на потисничеството и тиранията и издигна високия редут на възмездието и победата на Девети септември 1944 г.

Нашата антифашистка борба е светла и свята страница от историята. Няма сила, която може да я опозори. Съпротивата беше не само жестоко сражение, не само борческа мисъл, пожари и отрязани глави, не само кръв и стенания, но и висока нравственост. Тя беше част от антихитлеристката коалиция през втората световна война, оглавявана от Съветския съюз, САЩ и Англия. Съюзниците изпратиха военни мисии при българските партизани.

В навечерието на Девети септември в страната ни действаха една партизанска дивизия, 11 бригади, 38 отряда и над 200 чети с около 30 хиляди бойци и 15 хиляди в бойните групи. Не познаваме по- хуманно дело от възмездието от въстаналата съвест!

Антифашистките ни идеи са непобедими и безсмъртни. Червени като неспокойната партизанска кръв греят звездите на паметниците, макар и похитени и поругани от политическата злоба и човешката диващина. Горят петолъчките и бележат пътя на вечността и безсмъртието. Няма сила, която може да обхване подвига на жертвите на фашизма, величав и искрящ, тих и скромен.

Девети септември за нас преди всичко означава свобода.

Ние всички се стремяхме в ония страшни дни и години към свободата с фанатична вяра и непреклонност. Никой от нас не помисли нито за миг, нито за минута, че свободата няма да дойде. И в това се състоеше романтиката на нашата борба.

Историческата победа на Девети септември дойде от огнената сила и огнената илюзия на 1923 г., за да се превърне в една удивителна история.

Разлюляна от възторга на сърцата, 1923 г. се спусна по деретата и сипеите  като порой, като един призрак с червено знаме и с много юмруци, повярвала за миг, че може да уплаши врага, да го удави в стихията си.

Но напразно!

Врагът беше професионалист-убиец. С него бяха държавата, църквата и дворецът. За няколко дни и нощи народът загуби двадесет хиляди борци и роди стотици герои: Неделчо Николов, Петко Енев, Кънчо Чамов, Стоян Златев, Доньо Пехливанов, д-р. Теньо Стоилов, Атанас Генчев, Асен Велчев, Даньо Василев, Герасим Папазчев, Бончо Шанов – те водеха първите в страната ни бунтовници. И загинаха първи.

За вечни времена светлее подвигът на Съпротивата.

Само за две години през фашистките затвори преминаха 70 хиляди синове и дъщери на народа, а 2 хиляди бяха осъдени на смърт. Над 30 хиляди хора на изкуството, науката, юристи, учители, лекари, работници и селяни бяха поставени при нечовешки условия в концлагерите.

Българските фашисти изгориха и взривиха над 2000 къщи на антифашисти, а в Старозагорско 48. Избиха 20 хиляди ятаци и 9000 партизани. Над 1 милион трудещи се преминаваха през полицейските участъци. Всеки пети човек от българския народ е преминал през жестоките полицейски инквизиции. По най-новите данни фашистите са унищожили над 250 деца и юноши. За времето от 1941 до 1944 г. само в Старозагорско загиналите без съд и присъда са над 80 младежи, ненавършили 25-годишна възраст.

Ние се гордеем с активното участие в сраженията с фашистката власт в Пета Старозагорска оперативна зона. Не ще помръкнат в забвение легендарните битки на командира на зоната – Стою Чочоолу – „Пантера”, началник щаба на зоната Велко Димитров, партизанските командири Генчо Кънев-Циклопа, Еньо Тенев-Карата, Диньо Тонев-Професора и техните другари Йордан Вълев-Илич, Марин Черковски, Марко Чернев, Михаил Захариев, Христо Кожухаров и командваните от тях партизани.

На територията на Пета оперативна зона действаха 535 партизани, подпомогнати от 497 ятаци и 1005 помагачи. През затворите преминаха 452 антифашисти, интернирани бяха 328 мъже, жени и деца, 134 души бяха изпратени в концлагерите. В зоната бяха проведени за четири години 152 стражения с полицията, 203 акции на партизаните, разкъсани са 120 полицейски блокади.

В Старозагорския затвор бяха изпълнени 18 смъртни присъди, две от които – на непълнолетни юноши.

За смазване на съпротивата в Старозагорска област фашистките правителства изразходваха 7 милиона и 325 хиляди лева.

За делото на 9 септември загинаха десетки хиляди.

В техния живот и борба има някаква трагична красота и дълбок смисъл, които се раждат в часа на истината. Да си спомним за тях със светла печал, тъжен възторг, с благоговение и почит!

Никога не ще забравим септемврийското есенно утро. Природата сякаш беше в унисон с настъпващите исторически събития.

И наистина този ден бе събрал прелестта и очарованието на есента, вълненията и гордостта на нашата героична съпротива.

Незабравими деветосептемврийски дни и нощи! Ние помним топлия лъч на септември, аромата на цветята, озарените от сиянието на свободата лица, червените знамена, песните, възторзите, надеждите, вулканичните митинги и хилядите вдигнати юмруци. И всичко това е ясно и отчетливо, неповяхнало и неугаснало.

Този ден не може да се осъзнае от еснафските мащаби на нискочелите и ебеловратите, нито с нихилизма на снобите. Този ден е тъжен и трагичен, но е най-величественият финал и символ на победата ни. Той е плод на едно изригване, на една необятна мъка и човешко страдание.

И затова той е разбираем само за честните хора, които гледат света със сърцата си. Всички борци за свободата вярваха и чакаха, че ще дойде скоро звездният миг, свободният ден, като усмивка или черна забрадка, като протест или закана, като гняв или покруса, като сълзи и гордост. Празник на радостта, празник на щастливата мъка.

Затова сме горди. Затова свободата ни е безценно скъпа. Затова съзнаваме своята отговорност пред свободата и днешното време. Днешният наш ден е труден, покрусен, тревожен, несигурен, но е озарен от 70-тия рожден ден на 9-ти септември.

На днешния тържествен юбилеен ден и празник ще липсват тези, които загинаха за свободата: Атанас Дамянов, Груди Филипов, Георги Гърбачев, Генчо Кънев, Стоян Томов, Стамо Кирев, Йовчо Димов, Стоян Вълев, Нако Колев – Шоколада, Жельо Диманов, Иван Грудев, Иван Радев, Динко Стоянов, Марко Иванов, Ленко Пенев, Стоян Атанасов, Пенко Мартинов, Михаил Черногоров, Георги Чакъров, Георги Колев, Иванка Терзиева, Таньо Неделчев, Наталия, Огнян, братя Кунчеви, Андон Черковски, Тотю Колев, Марин Христов, Иван Кирев и много други.

Те живяха, бориха се и загинаха, за да прегърнат свободна своята земя българска и да преминат от реалността в легендата. Умираха с такава смърт, от която винаги се ражда песен.

Поклон пред тяхната героична и неугасваща във вековете памет!

На днешния ден на предна линия са оределите редици на останалите живи партизани, политзатворници, концлагеристи, фронтоваци, пострадали от фашизма, ветерани от социалистическото строителство.

Нека благодарим на всички тях за участието им в борбата срещу фашизма и социалистическото строителство, да се поклоним почтително пред белите им коси, като им пожелаем лично здраве и дълголетие.

В днешния ден всички българи трябва да осъзнаем до болка, радост и безпощадна откровеност, че Девети септември 1944 г. дойде с решителната помощ на Съветската армия. За това в нашия празник славим с гореща благодарност неоценимата помощ на Съветския съюз и неговата непобедима армия, която с развълнуваното море на българския народ се радваше на първите лъчи на свободата ни.

За това днес заедно с дядо Вазов извикваме високо, ясно и отчетливо:

„Кат Русия няма втора
тъй могъща на света!
Тя е нашата опора,
тя е нашта висота!”

Седемдесетте години след Девети септември дойдоха с неумолимия ритъм на времето! Дойдоха, наследили богатата съкровищница на материални, духовни, и политически ценности на 45-годишния неимоверен труд и дръзновение, за да положат венеца на славата и благодарността на едно бурно и щастливо време.

Ние, съвременниците и строителите на социалистическа България, имаме законното и моралното право да се гордеем с това, защото то беше нашето съдбовно ежедневие.

Такава е логиката на труда, такива са заветите на участниците и загиналите в борбата срещу монархофашизма. Нашата борба, нашият труд все по-настойчиво изискват да бъдем мъдри и неотстъпчиви от идеалите си.

Барутният мирис на борбата някак много бързо се преля с динамитния грохот на строителството. Строихме 45 години с голямата помощ на рубинения лъч на звездата на Кремъл. Побеждавахме невероятни трудности, понасяхме големи лишения. Превземахме хребет след хребет и превърнахме България в райски кът.

Грешихме, болеехме, съзиждахме и побеждавахме!

Четиридесет и пет години ние разоравахме межди, дълбаехме земните недра и се възземахме по дървените и стоманени скели.

Там, където са гърмели черешовите топчета, стреляха цели батареи от заводски комини.

Там, където са текли реки от кърви и сълзи, ние създадохме огромни язовири. Върху напуканата от суша равнина зашумяха тежките класове на житата. За 45 години нашето време се превърна в епоха – най-богатата и зряла епоха в 13-вековния живот на България. През тези години ние сякаш нямахме време да се обръщаме назад – забързани, устремени и неутолими.

Не угаснаха очите, не отмаляха сърцата. Дори белите кичури неиздаваха умора. Този 45-годишен живот е иззидан, изстрадан, прекроен и възпят от нас. В географските очертания на буржоазна България ние създадохме 60 социалистически Българии с 25 пъти по-висок национален доход, с облагородена райска земя, със села, които приличат на градове.

Изминали са 70 години или са отброени от календара завинаги в нас навеки с настоящето и бъдещето, като наследство и мечта! Като подвиг! Тези години са вечни, както без възраст и летоброене е всяка свобода.

Пресни бяха раните от войната. Стърчаха и зееха тъжните знаци на англо-американските бомбардировки. На мястото на прекършените филизи от жандармерийските картечни откоси бяха поникнали нови. Върху безимените гробове бяха поставени гранитни мъже и жени, озарени от пламъка на червените петолъчки.

А Маруся Тодорова и Олга Найденова вече тъчаха на своите дванадесет стана. Децата, тичали край прашните колони на партизаните, бяха вече юноши и пееха: „Елате, хиляди младежи, на родната страна надежда!”

Майките с черните забрадки тръгнаха да изравняват синори – голямата и далечна мечта на своите загинали чеда. А бригадирите с трясък събаряха скалите на Хаинбоаз и стария римски път ставаше Проход на Републиката.

В градините край Марица къдрокосият поет Пеню Пенев извика: „Тук няма град, тук всичко е мечти”!

Ръцете на останалите живи участници в съпротивата копаеха напоителни канали.

Над вечните властни води на Дунава опъваха мостове. В Добруджа садяха гори. В Златна Тракия партийни ръководители падаха мъртви от озлобените ножове на врага. В Осоговската планина врагът разстреля петима млади ремсисти. В село Грозден никнеха пръчките на младите лозя, а въоръжени бандити, изпращани през границата от Запада, идваха да убиват, да палят, да унищожават.

В Родопите падаха яшмаци и храбри деца вселяваха вкъщи ясното слово на буквара. След първия съветски трактор на кооператива в село Стралджа тръгнаха още стотици хиляди. По долината на Струма садяха тютюни и кръщаваха сортовете с името на Гоце Делчев. В Москва учеха певци, които впоследствие разнасяха по света славата на родното изкуство. Географите нанасяха върху картите сините зеници на язовири и езера.

Стара Загора и Старозагорският край не само са богати с революционни традиции, но и с изключителните постижения в социалистическото строителство. Направихме Казанлък крупен промишлен център. Преобразихме вечно неспокойния Чирпански край до неузнаваемост.

Стара Загора стана известна не само със своя чар, не само с рядко срещаната красота на юга, но и с авангардни промишлени технологии, роботи и машинни манипулатори.

Превърнахме Стара Загора в столица на най-съвременните промишлени отрасли – електроника, роботика, космическо приборостроене, биотехнологии, дезинтеграционна техника, дискови и запаметяващи устройства… Израсна промишленият гигант „Марица–изток”

Партията достойно и храбро носеше отговорност за всичко!

Затова сме горди! Затова свободата ни е безценно скъпа. Затова съзнаваме своята отговорност пред свободата.

Най-големият политически резултат от деветосептемврийския революционен акт е, че той на практика обезглави фашизма в България. Народният съд за съдене на фашистките ръководители и убийци ги наказа справедливо. Народният съд бе историческа необходимост, повеля на времето, продукт от решение на ООН, антифашистката коалиция и мирния договор. Реакционната власт на СДС прие решение, с което отмени присъдите на Народния съд и обяви за престъпна комунистическата власт. Подобни документи могат да гласуват само хора с политическа, юридическа и морална недостатъчност, с блокиран мисловен процес от антикомунистическа омраза и ярост. По своята същност тези документи са правно-политически фалшификати.

Но това даде увереност и силен тласък на реакционните сили в страната в борбата им срещу антифашизма.
На много места профашистки елементи нанесоха жестоки побоища на мирни граждани. Открито се продава „Моята борба” на Хитлер, книги за Гьоринг, Борман, Хес, Гьобелс, мемоари на недоубити хитлеристки генерали. Свободно шества по улиците „Луков марш” с хитлеристки хоругви, факли и закани за отмъщения.

Погледнете – Стара Загора е изписана с фашистки знаци и емблеми. Не другаде, а в Стара Загора бе честван от група авантюристи и лумпени рожденият ден на Хитлер.

Затова и в днешния юбилеен ден обръщаме отново поглед към онези години на жестока борба, когато монархофашизмът, надвесен над своя гроб, не знаеше милост и пощада. Това беше тъпоумие, диво отчаяние и вандализъм на фашистката власт.

Днес край нас и над нас е България, която ни даде националната гордост, люлките на чедата ни, люляците, розите, житното ухание на Тракия, и която още не е излекувала раните си от унищожението на всичко, което построихме за 45 години.

Властен и висок е гласът на Родината!

Под септемврийското небе, наранена и поругана, неизбавила се от пепелищата на разрухата, надянала венеца на великата надежда, нашата Родина ни казва:

„Ето ме, аз съм България, аз съм тази България, която празнува 70 години от Девети септември!
Сях и жънех плодовете на полята!
Раждах зидари, поети, художници и бунтовници! Петвековен мрак е затулял моето слънце. Ятагани са секли тялото ми, куршуми са ме пронизвали, страшни бесила са люлеели най-верните ми чеда.
Не един вражи крак е тъпкал изворите ми, но никой не ме е покорил.
Аз съм малка, но велика! Думите ми са ясни и чисти като пиринските езера, песните ми са звънливи като рилските ручеи, горда съм като Стара планина!
Ето, аз съм България измъчена, оскърбена, но съм непобедена и непобедима! Аз дадох силата на Спартак и нежностите на Орфей. Аз постигнах най-високите простори с крилата на Ботевите песни и побеждавах в най-лютите битки с мъдростта и волята на Георги Димитров.
Аз родих велики царе и водачи на народа, но аз не съм родила днешните родоотстъпници, лъжедемократи, чуждопоклонници и българопродавци – те не са мои чеда!
Сравняваха ме с една човешка длан. Сравняваха ме със зеленото знаме, вързано при Видин и Силистра за синия прът на Дунава.
Сравняваха ме с палитрата на най-големите художници.
Аз съм малка, но достойна и всякакви политически плужеци, неофашисти, обезумели реакционери, дребосъци, са нищожества и не могат да ме унизят.
Те са обречени и отречени от историята. Не са мои чеда и тези, които ме разориха, ограбиха и разпродадоха. Аз болея за свобода с духовни и социални измерения.
Разгражда се държавността. Затрива се историческата памет! Методично и целенасочено се рушат нравствените устои на нацията!
Медиите бълват цинизми, наглост, лъжи, убийства, насилие, порнография. Страната е потънала в духовно, политическо, социално и икономическо тресавище.
Аз заплетох пъстрите шевици и пищните платна на Майстора.
Скътах в сърцето си великата мечта на своите най- светли синове.
Сърцето ми тупти и грее въпреки разорението и наранената ми снага.
Ето ме, аз съм България!
Обичайте ме заради яркото слънце, жарките рози и напуканите ми длани!.
Вярвайте ми, помнете ме, носете ме в песни, усмивки и цветя!
Пазете ме от злосторници! Не посягайте на бистрите ми ручеи и чистия ми въздух!
Аз жадувам и болея за истинска демокрация на свободните хора, творци на своята съдба!
Не за демокрация на анархията, убийствата, несигурността, глада и безработицата.
Не издигайте паметници на фашистките палачи на българския народ и на кървавите ятагани на петвековните ни турски поробители.
Аз съм България!
В лицето ми се взираше Захари Зограф, за да извае образа ми по черкви и манастири. Пъстрите ми цветя, красивите ми жени и храбрите ми мъже никога не свършват.
Моите празници са празници на труда, на просветата и знанието, на свободата, на поезията и на песните – празници на човека! И за всеки празник аз имам цветя!
Славянска кръв е туптяла в сърцето ми, за да родя Кирил и Методий, Ботев и Левски, Благоев и Димитров. Аз имам Оборище и Батак, Плевен, Шипка, Мъглиж и Стара Загора, и червеното знаме на 9 септември!
Aз съм миролюбива страна, не ме въвличайте в пактове и войни, не искам смърт и разруха. Не желая да съм окупатор на чужди територии и народи за чужда сметка и интереси.
Моят народ днес има нужда от всеобщ подем, истинска просвета, повече култура, духовни ценности, евтин хляб и радост!”

В Деветосептемврийския ден това е властният глас на родината!

Да изпълним завета и! Длъжни сме! В днешния ден все по–отчетливо се чувства пулсът на времето. В този ден всеки от нас се вглежда в себе си по-дълбоко, за да открие съкровения дух на деветосептемврийския светъл празник, за да осъзнае своята отговорност!

Здравей, 70-ти рожден ден на 9 септември! За теб в нашия език няма неказано слово. Отричан и обругаван, ти оставаш величав и недостижим!

Трябва ни само да вземем по-здраво твоето знаме, и да го развеем още по-високо!
#

социални бутони


echo
Copyright © 2024 Стара Загора днес. Всички права запазени. ЗА КОНТАКТИ: E-mail: epdobreva@abv.bg Собственик и издател: "Ерима Трейд" ЕООД, Евгения Добрева.
Powered by уеб дизайн