Септемврийското въстание (1923 г.) и паметта за него в българската литература

STZAGORA.NET

*
Трифон МИТЕВ

„Годината, в която излиза романът „Хоро” е 1926. Иззет е от полицията, защото като всяка полиция твърде тъпо е схванала неговия смисъл. Свързала го е само със септемврийските събития през 1923 г. Такава връзка наистина има, тя е очевидна. Но не там е неговата сила, защото иначе „Хоро” би бил публицистичен, злободневен роман. Неговата сила е в поставения вечен проблем: възможно ли е човешкото равновесие, човешката хармония в свят без нравствени устои, в свят без хора с човешки облик… И в крайна сметка „Хоро” е и моралистичен роман – без да говори за морал, той показва опакото, грозното, изкривеното”.

Това пише за романа „Хоро” професорът от ВТ Университет Димитър Михайлов, родом от Чирпан. Аз мисля, че то си отнася за цялата септемврийска литература. Това е мотото и на моето изложение, посветено на 90-годишнината от Септемврийското въстание.

* * *

На 9 юни 1923 година с подкрепата на цар Борис ІІІ и с жадното очакване за връщане във властта от страна на буржоазните партии в България се извършва военен преврат. Фашизираната върхушка, олицетворена най-вече от проф. Александър Цанков и няколко знакови фигури военните като полк.Вълков упражнява властта.

Законният министър-председател Александър Стамболийски е убит. Започва погром върху Земеделския съюз и Комунистическата партия.

Фашисткото правителство, за да укрепи своите позиции подготвя удар срещу Комунистическата партия – Земеделския съюз е обезкървен и само комунистите остават сериозната сила в политическия живот на България, която може да застане насреща.

Правителството въоръжава своите привърженици по места, както и организациите на запасните офицери и подофицери. Провежда здрава чистка в държавния апарат и се уволняват комунисти и земеделци. Мобилизира македонстваци терористи, въпреки изявлението на ВМРО, че в българския политически живот няма да се меси.

Открива се с всички възможни пропагандни средства бясна клеветническа кампания срещу комунистите. Няма престъпление в страната, което да не се приписва на комунистите.

На 7.09.1923 г. в-к „Мир” пише: „С комунизма в България трябва да се свърши именно сега!” Още през август в.”Епоха” на Пастухов крещи: „Тези престъпници /комунистите!/ не са достатъчно наказани; има само едно разумно средство срещу тях – тяхното пълно унищожение.”

Това е показателно – превратаджиите идват на власт предимствено с идеята да се разправят – дори физически! – с политическите си противници. Отбелязвам – тук не става дума за опоненти, а за противници, за врагове.

Фашисткото правителство идва във властта като враг на земеделци и комунисти, превръща ги във врагове, превръща народа си във враг.

При тази нагласа на управляващите последващият след Юнските събития конфликт е неизбежен. В обществото с пропаганда и терор се нагнетява напрежение. Остатъците от Оранжевата гвардия и самата Военна организация на Комунистическата партия като отговор се свиват като пружина, която вече е невъзможно да не изтласка своя удар.

Това напомня много за едни други времена от българската история – Априлското въстание от 1876 и Илинденско-Преображенското от 1903 година въстания. Разликата е, че тези въстания са против поробителя и за българска държава.

А наближаващият сблъсък е на българи срещу българи! – за това каква да бъде българската държава!

Не ни е тема днес да правим анализ на външни и вътрешни условия, за външно влияние и за вътрешна неотложност. Без изчерпателност да си припомним само някои факти, отбелязващи пътя до въстанието:

= 6 август – заседание на ЦК на Комунистическата партия за подготовка на въстания;
= 13 септември – масови арести на земеделци, комунисти и на безпартийни с изявени леви политически нагласи. Арестувани са повече от 2000 души.
= 15 септември – определена е четворка, която да реши датата на въстанието – Г.Димитров, В.Коларов, Т.Луканов и Т.Петров;
= 19 септември – с три срещу един гласа четворката определя датата на въстанието – 22/23 септември.

А събитията вече се развихрят.

На 12 септември в Голямо Дряново и Мъжлиж вече са на оръжие.
На 20 септември пламва целият Старозагорски окръг.
На 21 септември е обкръжена от войска и полиция в София къщата, където заседава комитетът за въстанието. Димитър Гичев се самозастрелва, останалите са арестувани. Властта се е добрала до плана за въстанието в София, следват арести, дори се отменя самата парола за въстание. Разоръжена е войсковата част на Слатински редут, която е била готова да участва в бунта. София е неутрализирана. Бездействат Сливен, Ямбол, Пловдив, Хасково.

На 22 септември се вдига, обаче, цяла Северозападна България. Тежки сражения, кървави битки, възторзи и трагедии. Историци, военни специалисти, политолози, правници и други изследователи и до днес се занимават с всички особености на Септемврийското въстание от 1923 година!

„Борбата се водеше не за установяване на пролетарска диктатура и съветска власт в България, както умишлено лъже сегашното правителство, а против свирепстващата военна диктатура, за широко демократично правителство, създадено от огромното мнозинство на българския народ, от неговата трудеща част” – пише след въстанието Георги Димитров.

След въстанието арестите са най-масовото явление в българския живот. Пак според в-к „Народ” от 11.Х. 1923 г.: „Днес затворът гъмжи от нещастници. На 23 и 24 септември в Казанлък бяха докарани близо 100 метежници, а има и маса други в Балкана.”На 13 октомври същият вестник пише, че „в местата на въстанието училищата са превърнати в затвори, изпълнени със стотици и хиляди арестувани, а децата разпуснати да се шляят в празнота и да разнасят най-тревожни слухове.”

Въстанието е жестоко потушено. Удавено в кръв. Вестник „Народ” признава: „Много кръв бе пролята…” На 13 октомври редакторът на вестник „Мир”, като разказва за своя среща с един от „победителите„ – потушителите на въстанието, пише: „Ние спорехме за числото на убитите. Едни ги пресмятаха на 2 000, други – 3 000, а някои – повече от 5 000.”

А действителното число е около 30 000 души. Убити в слънчогледите, съсечени по пътищата, удавени в дунавските шлепове, заклани и разстреляни край Марица и Огоста, загинали в атаките при Фердинанд, Лом, Чирпан, Стара Загора…Този погром извиква на висок глас протеста на човешката съвест. Ражда септемврийската поезия, ражда септемврийската литература.

На чия страна е словото на българските писатели, съвестта на българската нация?

Някога фашистващият литератор и вестникар, иначе много добър в работата си, в своя статия задава риторичен въпрос: не заслужават ли да бъдат възпети и „героите” на потушаването на въстанието, които са от другата страна на барикадата? Нямат ли и те майки и сестри?

Отговаря Георги Бакалов: поезия има само от едната страна на барикадата. „Героите„ на потушаването в никое време и никъде не са били възпявани. Така септемврийската литература застава на страната на потушените. В забвение остават опитите да се пише за потушителите – това са романите „Кръв”, „Слънцето угаснало” и други. Няма ги днес в литературата…

Писателите и поетите не реагират, когато избухва въстанието, нито по време на неговия ход. В началото не им е ясно на всички какво и защо става. После – събитията се развиват толкова бързо, че няма време за писане на стихотворения, още по-малко за разкази и романи. Но върху тяхната съвест и върху тяхното усещане за света се стоварват изведнъж ужасите на погрома. Избухват съвести, таланти, пера и бели листове…

В началото е поезията. Съвсем в нейното начало е емоцията, потресът, стъписването, ужасената изненада от това, което се случва. Колкото по-близо като време са поетичните творби до погрома върху въстанието, толкова повече преобладават емоциите и страстите. Колкото септемврийската литература се отдалечава във времето от събитията през 1923 година, толкова повече се търси смисълът, логиката, причините, анализът, вглъбяването в тях. Показателни са ярките примери като поемата на Гео Милев „Септември” и стихотворението „Конници” на Фурнаджиев, например. Тук са предимно гневът, емоциите. После са разказите на Ангел Каралийчев, в които се осмисля преживяното. Съвсем друго е вече с романа на Емилиян Станев „Иван Кондарев” – заедно с чувствата и емоциите има изследване, представяне на обществени процеси, човешки съдби…

„Сега е лесно да кажем, – пише Тончо Жечев – че ранната септемврийска литература и нейните творци са реагирали стихийно на събитията, не са виждали организиращите фактори, закономерностите. Там има повече плач, отколкото патос. Вика на смъртно ранени, вместо революционни призиви.

Но тези почти юноши, които създават тази поезия по кръв, възпитание те са деца на селска, полупатриархална България, която сякаш пропада в бездна през 1923 г. Те няма как да знаят по-рано, че българин за българина може да е по- страшен от турчина.

Като бледи маски от катакомбите на политическия живот изскачат кавалери на смъртта, авантюристи и престъпници, преминали границите между доброто и злото, без морални задръжки, когато защитават политически домогвания и житейски интереси.

„Де сме?” – вика объркана България в стихотворение на Фурнаджиев, вик, повтарян в безброй варианти от септемврийските поети.

Една от най–изостаналите страни в Европа трябва да познае една от най-големите класови битки и граждански войни. Непримислили още добре едни истини от своята история, ние трябва да научим други.”

Това пише Тончо Жечев. И отваря прозорците пред нас към същността на ранната септемврийска поезия.

Пак той казва, че септемврийската литература няма времева граница. И ние търсим обяснение. И няма да има граница, докато Септемврийското въстание от 1923 г. и събитията след него вълнуват българс8кото общество. А българското общество се вълнува и ще се интересува от това въстание, защото то е резултата от големи сблъсъци на обществени процеси и много човешки съдби. Защото неговите последици предопределят съдбите на поколения български граждани напред, както и съдбата и историята на България.

Като изброяваме имената на поети и белетристи и на техните творби, посветени на онези септемврийски събития, явили се в различно време, ние се убеждаваме в това. Ето някои имена: Никола Фурнаджиев и неговите стихотворения от 20те години на миналия век, великият Гео Милев и поемата „Септември”, Ангел Каралийчев, Асен Разцветников, Емилиян Станев и „Иван Кондарев”, Емил Коралов и неговата книга „Септемврийци” и още, и още… Само от преди дни имаше във в-к „Жарава”, в броя от 1-15 септември баладата на Матей Шопкин „Монолог на безсмъртния”:

„Погром!
Брадви хряскат до кости.
Набучен на остър щик
в белите
вартоломееви нощи
скита моят
победен вик –
Гробници
станаха моите ниви
в пепел потъна
моят дом –
неродени, мъртви и живи,
запомнете:
Няма погром!

Първа трибуна на ранната септемврийска поезия са списанията „Нов път” на Г.Бакалов и „Пламък” на Гео Милев. По техните страници се разгръща дискусия за това от каква поезия има нужда българското общество. Септемврийското въстание взривява тази дискусия, разпалва я, неговият погром и отражението на този погром в поезията е погром и за вече изтляващия символизъм.

Още преди септемврийските събития Пенчо Славейков и Гео Милев преоценяват обществените ценности и тяхното естетическо безпокойство като че подготвя възможностите на българската поезия за революционен подвиг.

В „Нов път” младият Никола Фурнаджиев пише за символизма: „Неговата метафизичност и мъглявост ни е чужда, тя омръзва, което значи, че е остаряла и е време да се търси път от нея. Очите ни търсят конкретното, яркото, ръцете ни искат да пишат, краката ни търсят да стъпят на земята. Пръстите, угарките, камъните, фабриките, рудниците, хората – ето елементите на новата поезия, която чакаме и която дойде.” А Георги Бакалов пише:” Поезия на социалните борби… нищо човешко не й е чуждо. Тя слиза в рудниците и отива на полето. Тя лъха на прясно разоран чернозем, на коситба и на зряло зърно на вършитбата, в нея ехтят грохотът на фабрищите и трополеното по градските калдъръми.”

Гео Милев през 1924 г. в кн.2 на сп.”Пламък” пише:” Българската поезия има нужда от оварваряване.” От сурови сокове, в които има първобитен живот, да влеят живот на мъртвата поезия. Това означава приближаване до съвременния живот. В огъня на живота, в огъня на Септемврийското въстание изгарят последните „рицарски замъци” на символизма.

Високо, ясно, категорично звучи лозунгът на Гео Милев: „Където народът – там и ние!” „Слисан, изумен, прогледнал” – това Гео Милев казва за себе си и за поетите.

Четири месеца след въстанието в сп.”Пламък” Гео Милев пише: „Над родната страна премина ураган, какъвто не помним нито ний, нито бащите ни. Та потрепереха и най-дълбоките дебри на Балкана, и най-глухите долове на нашите планини. Братска кръв пръсна по треви и шубраци, мозък от разбити черепи полепна по зидове. Писъци на мъже и ридания на майки удариха в небесния купол. Зимните ниви почерняха от траурни чембери… Изпод праха на мечта, изпод уломките на фантазията излиза поетът, пробуден от своите розови сънища и лазурни блянове – слисан, изумен, прогледнал, – и вижда пред себе си разкървавения лик на Народа, своя Народ… Ний ще останем там, дето е Народът: при Народа, сред Народа.”

Няколко месеца след това Гео Милев посвещава цялата книжка на сп.”Пламък” на годишнината от Септемврийското въстание 1923-та. В нея печата поемата „Септември”:

„Нощта ражда из мъртва утроба
вековната злоба на роба:
своя пурпурен гняв –
величав…
Септември! Септември!
О месец на кръв!
на подем
и на погром!…
…Народа въстана
-с чук
в ръката,
обсипан със сажди, искри и сгурия…

Със „Септември” Гео Милев се издига до равнището на най-големите ни поети. Поемата и до сега остава най-патетично приповдигнатата картина за септемврийския бунт. Гео Милев вижда в народа истинския герой на въстанието и го прави основен герой на поемата. В поемата „Септември” се чувства влиянието на Маяковски, пристрастията на Гео Милев към експресионизма. Но всички влияния са претворени – няма изкуственост, няма фалш – има живот, страшен, окървавен, покрусен и с една надежда, че „Септември ще бъде май!”

Със стихове, печатани в сп.”Нов път” и по-късно – през 1925 г. събрани в стихосбирката „Пролетен вятър” започва поетичния си път един от големите български поети Никола Фурнаджиев. В стиховете му виждаме пълното сливане между поета и народа в едно изживяване.

Септемврийските песни на Фурнаджиев са вълшебна смес от взаимоизключващи се елементи и настроения. Неговата малка поема „Сватба” е едва от най-загадъчни те пемни на революционния възторг и гибел – „Сватбата почна!” – започнало е въстанието. „Сватбата свърши!” – дошъл е погромът:

„Хей, мои сватбари, хей, гайди и свирки, и тъпани,
на сватба, на сватба – в неделя – на сватба и смърт!”
……………………………………………..
Ах, гърмете, земи, мои тъмни и огнени тъпани,
моя тъмна съдба, моя сватба и весела смърт!”

Поетът на този огнен септември преживява трагимно погрова, голямата самота над мъртвата земя след него:
„Не! – беше пламък – днеска е димът,
днес пепел тлей от страшната жерава.”

През 1924 година излиза от печат стихосбирката „Жертвени клади” на Асен Разцветников. Той е един от сътрудниците на сп. „Нов път”. Баладата „Удавници” прави потресаващо впечатление на съвременниците на септемврийските събития. В подводен романтичен свят героите на Асен Разцветников повтарят баладично своя подвиг през септември 1923:

„Ний помним люлякова утрин и песни, и смелост,
и битки сред розови пламъци в стария Лом,
ний помним последната схватка зад някакво село
и вълчите зъби на кървав и страшен разгром.”

Те си спомнят битките, потъващи във водите на Дунава, хванати за ръце и затворени като в огромни ковчези заключени шлепове.

Септемврийското въстание дава ново направление и в поезията на Николай Хрелков. Измъква я от абстрактния свят на символизма и я хвърля в огъня на тежките въпроси на действителността. И той печати в Бакаловия „Нов път” – това са стихотворения като „Разгром”, „Песен”, „Сън”. По-късно кървавата разплата с въстаниците Николай Хрелков нарича „стръвна коситба” в баладата си „Среднощна коситба” – една от най-хубавите в септемврийската поезия. В баладата е нарисувана онази нощ след погрома, потънала в мрачно затишие и в която бухалите се чуват и чувстват най-добре:

„Спи, дивен аджерко, не слушат, не чакат
ни пролет усмихната, нито звезди;
вън бухали мрачни бухукат във мрака
и шестват над робите: смърт и беди…

В „Бойчиновският последен бой” поетът е вече по-реалистичен по отношение на въстанието:

„О, то беше развихрен устрем –
такъв,
какъвто
няма днес!”

Много по-късно, като емигрант в СССР, Крум Кюлявков написва баладата „Никодим” – паметна балада и на лично място в септемврийската поезия. Писана през 1929 година баладата не се ограничава само с погрома на въстанието, но разкрива и един баладичен живот на героя след въстанието. Той живее в съзнанието на народа, той е надежда, той е надежда, той е закрилник. Той е „тук и там”, невидим, но присъстващ в народното съзнание с готовността си за нова борба. В приказни спомени оживяват действителни спомени за Септемврийското въстание. Често Крум Кюлевков се връща към темите от 1923 г.- в поемата „Ние” той представя картини от въстанието.

Характерно е, че поетите от Септември 1923 г. най-често ползват изразни средства на баладата – Асен Разцветников, Крум Кюлявков, Николай Хрелков…

Развитието на септемврийската тема в българската проза е по-сложно и продължително. Причината до голяма степен е в особеностите на самата художествена проза като литературен вид. Колкото е времево по-близо до събитията, толкова е по-близо и до изразните средства на поезията. С времето разширява своя терен, търси причини и следствия в творбите на Ангел Каралийчев, Антон Страшимиров и по-късно на Емилиян Станев.

Ангел Каралийчев започва с печатане на стихове в сп.”Нов път”. Но трайни следи в нашата литература оставят разказите му, представени в сборника „Ръж” /1924 г./. За тези разкази може да се каже, че те принадлежат на българската проза толкова, колкото и на българската поезия. Тези разкази са много близки до фолклора – в тях има ниви и волове, кучешки лай и плетища… Всичко е побъркано от въртопа на гражданската война. Живите ходят като сомнамбули, пияни от кръвта, зашеметени от пожари, с незагасващо парене на спомена на вартоломеевите нощи, погълнали не един и не двама. Красиво го е написал Ангел Каралийчев: „Гътна се младият мъж като отсечено дърво, пълно с влажна сила. Отиде си без време. Дядо Пейо сне шапка:”Аз дойдох, синко.” В посвещението си към разказите Ангел Каралийчев казва:”…Ако всички вие имахте една ръка, щях горещо да я стисна. Щях да ви кажа – кураж!”

Четейки това Тончо Жечев пита: „Кой след това може да повтори, че това е само оплаквателна литература?”

Към събитията от 1923, след това към тези от 1925-та година се връщат всички значителни белетристи. След Ангел Каралийчев това са Антон Страшимиров, Георги Караславов в „Кавалът плаче”, Орлин Василев в „Бялата пътека”, Крум Велков в „Село Борово” и много други.

С кървава болка Антон Страшимиров пише „Хоро”. Романът започва със сватба, а говори за смърт. Чели сме всички този невероятен роман и сме потъвали в неговия ад. Това е роман-монолог, написан на един дъх и незабравящ се. Страшен.

И романът „Село Борово” е написан на един дъх от Крум Велков. Нищо, че е писан през 1932 г. – той представя разположението на силите преди въстанието, предава кратките, но героични дни. Читателят съпреживява покрусата и обречеността на боровския въстанически отряд, попаднал в засада, почти невъоръжен, когато на висок глас мъжете се обръщат към войниците като към свои братя за подкрепа – а оттам отговаря само едно злобно мълчание…

След въстанието в Борово на местото на падналия Марин идва в работилницата Желяз. С този образ авторът показва приемствеността в борбата.

От „Село Борово” могат да се извлекат много нишки, водещи към по-късната проза за паметните дни на 1923-та година.. Много от мотивите в робана намират продължение в „Иван Кондарев” на Емилиян Станев, например.

Отваряме страниците на горещата септемврийска литература и ни покоряват с творбите си още Ламар с неговия „Вик на робите”:

„Моите братя безбройни –
разбойни
юнаци!-
де са те – де са душите им?-
Те заминаха рано – о, есен,-
понесени с огнени знаци…”
Христо Радевски, надвесен над „гробовете братски” изповядва:
„О, вярвам, вярвам, че ще мине
дълбоката и страшна скръб,
и тези кървави години,
години на жестока стръв.”

Людмил Стоянов пише за края на Лъкавишката съветска република, Младен Исаев – за белите, бели лунни нощи и шума на окървавената Огоста. Затворникът на Никола Ланков споделя:

„Черна и тежка верига в краката,
гъста решетка простора дели;
жадно поисках със бунт свободата,
враг ме от нея с затвор раздели!”

Четем произведенията още на Мария Грубешлиева и Орлин Василев. Не може да се изброят имената на всички творци, писали и пишещи и днес за Септемврийското въстание – 1923 година. Не искам да подмина в този ред и покойния чирпански поет Димитър Данаилов, чиято поема, посветена на легендарния Янко Иванов остана недовършена.

Непременно искам да отбележа още нещо за септемврийската литература. Някои от най- ярките й имена са свързани кръвно с нашия голям Старозагорски край – Никола Ланков е родом от Голямо Дряново, Георги Бакалов е едно от знаковите имена измежду видните хора в историята на Стара Загора. В Братя Даскалови, Чирпан, Опан, Раднево и Стара Загора са родоните корени на Гео Милев. В дните на въстанието Никола Фурнаджиев е ученик в чирпан.

Някои от сюжетите са почерпени от събитията в нашата област. Гео Милев пише:

„Мъглиж беше пръв!
Стара и
Нова Загора
Чирпан…”
В „Балада за три сестри” Хрелков създава знаменитият рефрен:
„Нощ лежи
над село Крън.
Мрак над село Крън
тежи…”

Битката на меричлерските въстаници с харманлийската кавалерия на ценовския път е подтикът за едни от най-силните стихове на Никола Фурнаджив:

„Конници, конници, конници, кървани конници,
моя родино и пламнало родно небе,
де е народа и де е земята бунтовница,
де сме, о мое печално и родно поле! -
Там изгоряха селата и пеят бесилките.
Вятърът стене над пустите ниви сега.
Конници идат и плаче земята, родилката,
сякаш че плаче и пее и иде смъртта…”

Последното сражение на чирпанските въстаници на „Бадемито” край Чирпан е описано в поемата на Никола Фурнаджиев „Септември 1923”, писана след 9.9.1944 година:

„О, чакан бой, бой страшен при „Бадемито”!
О, среща с още невъзпята слава!
О, кърваво знамение на времето,
което никой няма да забрави!
………………………………………..
О, час, през който с цяло поделение
се бие сам селякът Кольо Дъртев!”

Страшно, величаво време, в което „клаха народа си, както турчин не го е клал”- по думите на Антон Страшимиров. Време, от което ни делят 90 години. И днес отбелязваме 90-годишнината от Септемврийското въстание, прелиствайки страниците на септемврийската литература.
#

социални бутони