Старозагорци отбелязаха 70-годишнината от разстрела на големия български поет-антифашист Никола Вапцаров

STZAGORA.NET

Общинският и Областният съвет на БСП, Общинският и Областният съвет на Българския антифашистки съюз организираха снощи музикално-поетична среща, посветена на 70-годишнината от разстрела на големия български поет и антифашист Никола Йонков Вапцаров.

“Преди 70 години българският съд осъди на смърт 32-годишния български поет, чиито стихове сега са преведени на 89 езика по цял свят. Осъди го заради политическата му позиция”, припомни председателката на Областния съвет на БАС Донка Черковска. В залата на Регионалната библиотека “З.Княжески” се бяха събрали 150 старозагорци с жива памет за крайъгълните събития в историята ни. Сред тях бяха Илия Златев – председател на Общинския съвет на БСП и Трифон Митев – председател на Областния партиен съвет.

Донка Черковска прочете слово на Любомир Левчев, изпратено специално за събитието: “Българският народ превърна Никола Вапцаров в своя звезда. Тя трепти в неразривното съзвездие на Ботев, Яворов, Димчо Дебелянов, Смирненски и Гео Милев. Това съзвездие е запалено и не гасне, за да търсят и намират по него своя собствен нов път бъдещите поколения. Преди три години беще повдигнат въпроса за посмъртното оправдаване на поета. Но вечният български и световен поет Никола Вапцаров няма нужда от оневиняване. По-скоро българският съд има нужда да се разграничи от несправедловостта. Вапцаров звучи като нечакан пратеник на бъдещето, който има други сетива и диша друг въздух. Той е чувствал тази своя различност. Но поетът си отива неразбран, лишен дори от надеждата, че може би творчеството му ще живее след него. Въпросът за самотата на Вапцаров пред смъртта е поставян много пъти. Жалък ми се вижда укорът към Багряна, че тя не го е защитила достатъчно. А кой го е защитил повече? Самото й появяване като виолетово видение в онази умълчана зала е било вик срещу отсъствието на всякаква човечност. Вапцаров отива в огъня на своята борба по същата логика, по която Ботев се качва на Радецки, а Яворов тръгва за Македония. Обсебени от историята, те превръщат родината си в поезия и поезията – в своя родина. Вапцаров не бе открит и наложен нито от литературни критици, нито от амбициозни политици. Неговото възкресение тръгна спонтанно, от възторжената обич на читателите, предимно младежи, ученици, които спореха с учителите си. Днес това е нашето побеляло поколение. Но Вапцаров няма да свърши с нас. Неговият пример е актуален и нужен и на днешните поколения млади творци, които се сблъскват отново с неразбиране, безразличие и бездуховност”.
*  *  *
Последните стихове на Вапцаров, написани в деня на разстрела му:

Борбата е безмилостно жестока.
Борбата, както казват, е епична.
Аз паднах. Друг ще ме смени и… толкоз.
Какво тук значи някаква си личност?!

Разстрел, и след разстрела – червеи.
Това е толкоз просто и логично.
Но в бурята ще бъдем пак със тебе,
народе мой, защото те обичахме!
(14 ч. – 23.07.1942 г.)

ПРОЛЕТ

Пролет моя, моя бяла пролет,
още неживяна, непразнувана,
само в зрачни сънища сънувана,
как минаваш ниско над тополите,
но не спираш тука своя полет.

Пролет моя, моя бяла пролет -
знам, ще дойдеш с дъжд и урагани,
бурна страшно, огненометежна
да възвърнеш хиляди надежди
и измиеш кървавите рани.

Как ще пеят птиците в житата!
Весели ще плуват във простора…
Ще се радват на труда си хората
и ще се обичат като братя.

Пролет моя, моя бяла пролет…
Нека видя първия ти полет,
дал живот на мъртвите площади,
нека видя само твойто слънце
и – умра на твойте барикади!

КИНО

Отвънка беше шум
и светеха реклами.
В афиша
пишеше:
“Една човешка драма.”
Отвънка беше шум
и конника на Крум
се потеше
от стискане
в дланта ми.

И стана тъмно.
В белия квадрат
лъва на “Метро”
сънно се прозина.
И изведнъж – шосе,
след туй гора
и в дъното небе -
просторно, синьо.

И на шосето,
точно на завой,
се срещат две луксозни лимузини.
Това е нашия герой
и нашта героиня.

След удара
излиза джентълмен
и взема във ръцете си чилични
като перце примрялото момиче.

Отваря си очите -
те горят,
премрежват се
и гледат небосвода,
Да видиш ти какво момиче, брат -
като жребица от разплодник!…

В дърветата -
разбира се, славей.
Ръми над тях спокойно синината.
Примамлива и мека зеленей
оттатък шанците
тревата.

Един размазан Джон
целува страстно Грета.
По устните му -
сладостарастна лига…
С т и г а !

Къде е тука нашата съдба?
Къде е драмата?
Къде съм аз? Кажете!
В гърдите ни опрян е за стрелба
на времето барутно пистолета.

Та можем ли да любим
и скърбим
с наивната ви лековерност?
Гърдите ни са пълни с дим,
а дробовете ни – с каверни.

Така ли срещаме на път
любимите си -
с лимузини?
Изгрява любовта ни
в труд -
сред дим,
сред сажди
и машини.

И после… Сивия живот,
борба за хлеб,
мечти неясни;
и вечер – тесното легло,
в което неусетно гаснем…

Това е то.
Това е драмата.
Останалото -
е измама.

Още стихове и други произведения от Никола Вапцаров – на http://liternet.bg/library/bl/v/nvap.htm
* * *

*

сподели ме