In memoriam: Речта на Стив Джобс пред дипломиращите се студенти от Университета Станфорд (2005 г.)

STZAGORA.NET
Агенция “ФОКУС”
В сряда, 5 октомври, на 56-годишна възраст в САЩ почина основателят и доскорошен ръководител на корпорацията „Епъл” Стив Джобс. Тази реч е изнесена от изпълнителния директор Apple и Pixar Animation Стив Джобс през 2005 година пред дипломиращите се студенти от Университета Станфорд и както самият Стив Джобс казва, в нея не се говори за нищо особено – само три истории от неговия живот. Агенция “Фокус” публикува пълния текст на речта на Стив Джбос.

Стив Джобс. Снимка msnbc.msn.com

Чест за мен е да бъда с вас днес на церемонията по дипломиране на един от най-добрите университети в света. Ако трябва да съм честен, така и не завърших колеж… и това тук е най-близката ми среща с дипломиране от университет.

Днес искам да ви разкажа три истории от моя живот. Това е.

Нищо особено. Просто три истории.

Първата история е за свързване на точките.

Отпаднах от Рийд Колидж след първите шест месеца, но останах в университета като прекъснал още около 18 месеца преди окончателно да напусна. Защо все пак напуснах?

Всичко започна още преди да се родя. Биологичната ми майка била млада, неомъжена, току-що завършваща студентка и решила да ме остави за осиновяване. Имала огромното желание да бъда осиновен от висшисти, така че всичко било уредено, за да бъда осиновен от адвокат и съпругата му. Само че при раждането ми те решили, че всъщност искат момиче. И така, моите родители, които били в списъка с чакащите, получили обаждане посред нощ с въпрос: “Имаме неочаквано бебе – момченце, искате ли го?”. Те казали: “Разбира се!”. Биологичната ми майка разбрала по-късно, че майка ми никога не е завършила колеж и че баща ми не е завършил гимназия. Тя отказала да подпише последните документи по осиновяването. Омекнала едва няколко месеца по-късно, когато родителите ми обещали, че някой ден ще отида в колеж.

Това бе началото на живота ми.

И 17 години по-късно отидох в колеж. Но наивно избрах колеж, който беше почти толкова скъп, колкото е Станфорд. И всички спестявания на работническото ми семейство отиваха за обучението ми там. След 6 месеца вече не можех да видя ползата от това. Нямах идея какво искам да правя с живота си, нямах и никаква идея как колежът щеше да ми помогне да го разбера. И ето ме – харчещ всичките пари, които родителите ми са спестявали през целия си живот. Така че реших да напусна, надявайки се, че всичко ще бъде наред.

Тогава си беше страшничко, но гледайки назад, това бе едно от най-добрите решения в живота ми. От момента, в който напуснах, можех да спра да ходя на задължителните занимания, които не ме интересуваха и да започна да ходя на тези, които ми изглеждаха далеч по-интересни.

Не всичко беше романтично.

Нямах стая в общежитието, така че спях на пода в стаите на мои приятели. Връщах бутилки от Кока-кола за 5-цента депозит, за да имам с какво да си купя храна. Ходех по 11 километра през целия град всяка неделя вечер, за да ям хубава храна в храма “Харе Кришна”, поне веднъж в седмицата. Обичах го. Много от нещата, на които връхлетях, следвайки интуицията и любопитството си, впоследствие се оказаха безценни.

Нека ви дам един пример: По нова време колежът Рийд предлагаше може би най-добрия курс по калиграфия в страната. В целия район на колежа всеки постер, всеки етикет на всяко чекмедже беше красиво ръчно калиграфирано. Понеже бях прекъснал и понеже не трябваше да ходя на обикновените часове, реших да отида на курс по калиграфия, за да се науча как се прави. Научих за шрифтовете “Сериф” и “Сан Сериф”, за варирането с разстояние между отделните букви, за това какво прави добрата типография наистина добра. Беше красиво, запомнящо се, артистично-изтънчено, по начин, който науката не може да улови. Беше очарователно.

Нищо от това нямаше дори и надежда за някакво практическо приложение в живота ми. Но 10 години по-късно, когато създавахме първия Макинтош, си спомних за всичко. И го внедрихме в Мак-а. Това бе първият компютър с красива типография. Ако не бях отишъл на точно този курс в колежа, Мак-ът никога нямаше да има разнообразни шрифтове или пропорционално резпределени шрифтове.

И след като Windows просто изкопира Мак, най-вероятно никой човек или компютър нямаше да ги има. Ако не бях прекъсвал, никога нямаше да отида в калиграфския клас и персоналните компютри можеха да останат без чудесната типография, която сега имат.

Разбира се, беше невъзможно да свържа точките, гледайки напред, докато бях в колежа. Но бе много по-ясно, гледайки назад 10 години по-късно. И все пак не можете да свържете точките, гледайки напред; можете да ги свържете само гледайки назад.

Трябва да вярвате, че в бъдеще точките някак си ще се свържат. Трябва да вярвате в нещо! В инстинктите си, в съдбата, живота, кармата или в каквото и да е. Защото вярата, че точките ще се свържат някъде по пътя, ще ви даде увереността да следвате сърцето си, дори когато ви вкара извън утъпкания път. И точно това ще ви направи различни.

Втората история е за любовта и загубата.

Бях щастливец – разбрах рано какво обичам да правя. Уоз и аз стартирахме “Епъл” в гаража на родителите ми, когато бях на 20. Работихме здраво и за 10 години Епъл се разрасна от нас двамата в гаража до компания, оценявана на над 2 милиарда долара и с над 4000 работника. Преди година бяхме пуснали на пазара най-доброто ни творение – Макинтош. Аз тъкмо бях станал на 30. И тогава ме уволниха.

Как може да те уволнят от компания, която си основал?

Ами когато Епъл се разрастна, наехме някой, за когото мислех, че има таланта да управлява компанията заедно с мен. За първата година и нещо нещата вървяха добре. Но след това възгледите ни за бъдещето започнаха да се разклоняват и в края на краищата имахме срив. Когато това се случи, бордът на директорите ни застана на негова страна. И така на 30 години ме изгониха. И то ме изгониха публично. Всичко, за което се бях борил през целия си живот, си беше отишло. И бе опустошително.

Няколко месеца не знаех какво да правя. Чувствах, че съм предал предишната генерация предприемачи, че съм предал щафетата, така както ми беше предадена и на мен. Срещнах се с Дейвид Пакард и Боб Нойс. И се опитах да им се извиня, че се издъних така лошо. Аз бях публичен провал и дори си мислех да избягам от Долината (Силициевата долина), но нещо започна бавно да ме възражда – все още обичах това, което правех.

Промяната на ситуацията в Епъл не промени това ни най-малко.

Бях нежелан, но все още влюбен.

И реших да започна отначало.

Тогава не го осъзнавах, но се оказа, че това, че ме уволниха от Епъл, бе най-хубавото, което можеше да ми се случи. Тежестта на това да си успял бе заменена от лекотата отново да бъдеш начинаещ, все по-малко сигурен в каквото и да било. Това ми даде свободата да навляза в един от най-креативните периоди на живота ми. През следващите пет години стартирах компания, наречена NeXT, друга компания, наречена “Пиксар” и се влюбих в невероятна жена, която щеше да стане моя съпруга. “Пиксар” направи първия компютърно-анимиран филм “Играта на играчките” и сега е най-успешното студио за анимация в света. При невероятно развитие на обстоятелствата Епъл закупи NeXT и аз се върнах в Епъл и технологията, която разработихме в NeXT, сега е в основата на ренесанса в Епъл. Лорийн и аз имахме чудесно семейство заедно. Почти съм сигурен, че нито едно от тези неща нямаше да се случи, ако не ме бяха уволнили от Епъл. Беше отвратително лекарство, но мисля, че пациентът се нуждаеше от него.

Понякога животът те удря с тухла по главата.

Не губете надежда.

Убеден съм, че единственото нещо, което ме накара да продължа бе това, че обичах това, което правех. Трябва да откриете какво обичате. Това се отнася за работата ви – така, както се отнася и за любовта. Работата ще заема голяма част от живота ви и единственият начин да бъдете наистина удовлетворени е да правите това, което вярвате, че е чудесна работа. И единственият начин да вършите чудесна работа е да обичате това, което правите. Ако все още не сте го открили, продължавайте да търсите. И не се задоволявайте с нищо друго! Както винаги сърцето ви ще ви подскаже, когато сте го намерили. И като при всяко голямо приятелство, ще става все по-добре и по-добре с течение на времето.

Така че продължавайте да търсите! Не се задоволявайте с нищо друго!

Третата ми история е за смъртта.

Когато бях на 17 прочетох цитат, който звучеше така: “Ако живееш всеки ден като да е последен, почти сигурно е, че някой ден ще се окажеш прав”. Направи ми впечатление и оттогава през последните 33 години всяка сутрин се гледам в огледалото и се питам: “Ако днес е последният ден в живота ми, бих ли направил това, което ще направя днес?”. И когато отговорът е “Не”, за прекалено много дни напред знам, че трябва да променя нещо. Да запомня, че скоро ще умра бе най-важният инструмент, с който се сблъсках, за да ми помогне да взема най-важните решения в живота. Защото почти всичко – всички външни очаквания, цялата гордост, целият страх от затруднения или неуспех – всички тези неща отпадат пред лицето на смъртта, оставяйки само най-важните неща. Да знаеш, че ще умреш е най-добрият начин, който ми е познат, за да избегнеш капана на мисълта, че имаш нещо за губене.

Вече си гол.

Няма причина да не последваш сърцето си.

Преди година ми бе поставена диагноза – рак.

Сканираха ме в 7,30 часа сутринта и ясно се видя тумор в панкреаса ми. Дори не знаех какво е панкреас. Докторите казаха, че това почти сигурно е нелечима форма на рак и че не трябва да очаквам да живея повече от 3 до 6 месеца. Докторът ме посъветва да отида вкъщи и да си подкарам нещата, което на докторски код означаваше да се приготвя да умра. Означаваше да се опиташ да кажеш всичко на децата си. Мислил си си, че имаш 10 години, за да го направиш – сега вече имаш няколко месеца. Означаваше да се убедиш, че всичко е подготвено така, че да е максимално лесно за семейството ти. Означаваше да се сбогуваш. Живях с тази диагноза цял ден. По-късно вечерта ми направиха биопсия, при което ми завряха ендоскоп в гърлото, през стомаха и червата ми, сложиха игла в панкреаса ми и взеха няколко клетки от тумора. Бях упоен, но жена ми, която беше там, ми каза, че когато погледнали клетките под микроскоп, докторите се разплакали – оказало се, че имам рядка форма на панкреасен рак, която се лекувала чрез операция. Направиха ми операцията и, слава Богу, сега съм наред.

Това беше най-близката ми среща със смъртта и се надявам да остане най-близката такава за още няколко десетилетия. След като го преживях, мога да кажа с по-голяма увереност, че смъртта е полезна, но чисто интелектуална концепция.

Никой не иска да умре.

Дори хората, които искат да отидат в рая, не искат да умират, за да стигнат там. И все пак всички сме се запътили към смъртта. Никой не е избягал от нея.

Така е, защото трябва да е така. Защото смъртта най-вероятно е най-доброто изобретение на живота. Тя е агентът на промяната на Живота. Прочиства старите, за да направи път на новите. Сега вие сте новите, но някой ден, не след дълго, вие ще сте старите и ще ви прочистят. Съжалявам, че съм така драматичен, но е така.

Времето ви е ограничено, така че не го хабете в живеене на нечий чужд живот. Не бъдете пленници на догмата – което е да живеете с резултатите от мисленето на други хора. Не се оставяйте шумът от чуждото мнение да заглуши вътрешния ви глас. И което е най-важно, имайте куража да преследвате сърцето си и интуицията си. Те някак си вече знаят какво наистина искате да се случи.

Всичко останало е второстепенно.

Когато бях млад, имаше невероятна публикация, наречена “Каталог на цялата земя”. Това бе една от библиите на моята генерация. Беше създадена от момче на име Стюарт Бранд, недалеч оттук, в парка Менло. Той й вдъхна живот с поетичния си допир. Бе краят на 60-те, преди персоналните компютри и преди компютърната обработка, така че бе направена с помощта на пишеща машина, ножици и фотоапарати “Полароид”. Беше нещо като Гугъл на хартия, 35 години преди да се появи Гугъл. Бе идейна, преливаща с изящни инструменти и чудесна галантерия. Стюарт и неговият тим издадоха няколко броя на “Каталог на цялата земя”. Тогава, когато извървя пътя си, издадоха последния брой.

Беше средата на 70-те и аз бях на вашата възраст. На задната корица на последния им брой имаше снимка на селски път, рано сутринта. Път, на който можете да се намерите, пътувайки на автостоп, ако сте толкова авантюристични. Под снимката имаше надпис: “Останете гладни. Останете безразсъдни”.

Това бе прощалното им послание.

Останете гладни. Останете безразсъдни.

Винаги съм си го пожелавал.

И сега, когато завършвате, за да започнете нещо ново, ви го пожелавам и на вас.

Останете гладни. Останете безразсъдни.

Благодаря на всички ви.
-

бутон за споделяне