Златната клетка на Отвореното общество

STZAGORA.NET
*
1. Хомо либер

Как ли не се наричаме сами: – Преди всичко – Homo Sapiens. Още – Homo Loquens (говорещ човек), Homo Faber (произвеждащ, творящ човек). За някои обаче сме Homo Fabricus (информиран, обучен, компютризиран, но и фрагментиран, немислещ, автоматизиран, дори атомизиран човек.

Поборникът за свобода на личността Джон Стюарт Мил създаде Homo Economicus, а Ралф Дарендорф от Оксфорд – своя Homo sociologicus.

- Смятаме се за Homo religiosus – субект, произлязъл от прекланящия се Нomo adorans на православния богослов Александър Шмеман, дългогодишен декан на Свято-Владимирската духовна семинария в Ню Йорк („Не вярата е следствие от чудото, а чудото е следствие от вярата“, казваше той).

- Няма как да не признаем, че сме въплъщение и на Homo Ludens – „играещият“ човек, анализиран от холандския културолог Йохан Хьойзинха и обезсмъртен от Херман Хесе в „Играта на стъклени перли“ – романът, донесъл му Нобелова награда за литература.

- Самоопределяме се и като Homo ridens (смеещ се човек) – ние, хората, сме едниствените същества, осъзнаващи смешното и боравещи със силата на иронията – „Кажи ми на какво се смееш, за да ти кажа какъв си“ (Исак Паси).

Като се замислим върху преиначената напоследък от масовата култура фигура на Homo superior – човекът със свръхспособности, по пътя от маймуната към който ние сме свързващото звено (Ницше ли подхвърли, че Бог е мъртъв – повече от век мина оттогава и мнозина напразно повториха неговите думи); Като не подминаваме директното Homo insipiens (глупав човек) и мизантропското Homo Parasitus; И като стигнем до визуализираното средоточие на микро- и макрокосмоса – Homo quadratus и Homo circularis (човекът, вписан в квадрата и кръга) – известният Витрувиански човек на Леонардо, който едва ли е само просто копие на Христовия образ от Торинската плащеница, както понякога ни се внушава…

- …рано или късно ще започнем да си даваме сметка, че в този ред на търсене на човешката същност нещо липсва. Нещо, за което не се говори открито, което не е на мода, което премълчаваме и отбягваме.

Докато преглеждаме определенията на собствената си природа, неминуемо ще се изправим пред праг, чието прекрачване не се толерира. Това е кодът Homo liber – свободен човек.

За него няма да намерим нито дума в иначе доста пълния списък на термините от тази категория, изброени например в световната интернет-енциклопедия. В „свободната“ по замисъла си Уикипедия, както още е наречена от прочутия си създател Джими Уелс. Там можем да прочетем за Homo sacer – за безправния човек, но за Homo liber – не.

Защо страним като от нещо греховно от най-светлата, най-желаната си същност? Може би защото колективната ни памет не пази съществен спомен за такъв период от историята, в който сме се чувствали истински свободни? Освен чезнещо далечните картини от митичния, размит в хилядолетията Златен век, съхранени за нас от Хезиод 700 години преди Христа, към които след това сме добавили и оскъдни данни за пасторалното безгрижие по поляните на древна Аркадия. И това е като че ли всичко. Дали защото някой някога е решил, че е непродуктивно да знаем повече и да храним прекалени надежди?

През последните столетия за това, че се раждаме свободни, се сещаме като че ли само когато повтаряме въздишката на мечтателя Сервантес. И в началото на филмите на „Колумбия пикчърс“ с алюзията за медната Mis Liberty, изправена на прага на една от най-свободните световни икономики – само колкото да ни напомни, че между свободата на трудовите отношения и обикновената човешка свобода разликата се оказа неочаквано голяма. И тази разлика вече е толкова очебийна, че започна да се превръща в един от сериозните проблеми на иначе цветущите и благополучни западни либерални демокрации.

2. Страхът от клоуна

В най-известния си труд „Отвореното общество и неговите врагове“, издаден през 1945 г., Карл Реймънд Попър (1902-1994 г.) остро атакува едновременно трима велики философи: Платон, Хегел и Маркс. Най-яростна е полемиката му срещу родоначалника на диалектиката: „Едва ли изобщо би си струвало да се занимаваме с Хегел, ако последствията от неговата философия не бяха така пагубни. Случаят с Хегел показва колко лесно един клоун може да стане „творец на историята“.

Тежки слова. За убедителност, а може би и от нежелание сам да произнесе нужните му нелицеприятни определения, на места Попър възлага очернянето на Хегел на любимия си Артур Шопенхауер (1788-1860 г.). Какво друго може да се очаква от прочутия философ на песимизма, често боравещ с крайно резки оценки, освен следното шеметно откровение: „Хегел, назначен от властите за дипломиран Велик философ, е бил глупав, скучен, противен и неграмотен шарлатанин, който е достигнал върха на наглостта в събирането и поднасянето на най-безумното мистифициращо празнодумие. То било шумно обявено за безсмъртна мъдрост от користните му последователи и прието с готовност от всички глупаци, които по този начин се обединили в такъв съвършен хор от възхищение, който едва ли е звучал когато и да било по-рано.“

Кой казва, че философията е скучна материя? Явно Шопенхауер е имал причина да се сърди на Хегел заради това, че първият по ранг в онова време немски философ упорито се правел, че не забелязва съществуването му. А щом някой не съществувал за Хегел, той не съществувал и за всички останали негови съвременници, добросъвестно обяснява Попър.

Какво ли у Хегел толкова е изнервило архитекта на Отвореното общество, че с такъв бяс този иначе сериозен мислител се е заел да разпилява и тъпче костите на стария диалектик, при това на стотици страници в обемния си труд? Очевидно поводът за заяждането далеч надхвърля равнището на обичайните сритвания между различните философски школи.

Може би епохата ще ни подскаже за какво става дума. Първото издание на „Отвореното общество“ – трудът, легитимирал повече от всеки друг съвременната западна цивилизация – излиза през 1945 година. Тъкмо тогава свършва Втората световна война. В нея има един голям победител – Русия. Още с обрата при Сталинград факторите от двете страни на океана започват да се подготвят за неутрализиране на очакваното разрастване на световното влияние на Русия в следвоенните години. Така че Попъровата апология на „отвореното“ западно общество и реципрочното принизяване на затворения марксистки модел (по подразбиране – на тогавашна Русия) идва съвсем навреме, като по поръчка.

Скоро след 1945-та година светът, едва вкусил от прелестите на мира, изпада отново в нормалното си състояние на междуособици и противоборства, доминирано този път от Студената война между военно-политическите блокове на Изтока и Запада. Стрелите, които хвърчат от страниците на Попъровия труд, дават превъзходна идеологическа подкрепа на започващото глобално противостояние.

Но „Отвореното общество и неговите врагове“ е нещо много повече от атака на прекия конкурент на Запада на световната сцена. Книгата е и един доста сръчен опит да се избяга от неудобната тема за дефектите на капитализма, да се объркат и скъсат водещите към тях историко-философски нишки.

Попър несъмнено е разбирал, че един от най-сериозните удари по прехваления от него като връх на цивилизацията западен ред (апогеят на хвалбата в наши дни е „Краят на историята и последният човек“ на американския философ Франсис Фукуяма) потенциално може да дойде чрез опровергаване на едно от най-изтъкваните му достойнства – на свободния му и отворен характер. Попър е виждал колко лесно може да се докаже, че въпросната свобода е външна и формална, тъй като е свобода преди всичко на икономиката, но не и на личността. Наясно е бил, че анонсираният от него отворен характер на обществото изобщо не е подкрепен от реалните западни социални практики – те налагат много повече ограничения, отколкото свободи.

Тук стигаме отново до въпроса какво е „провинението“ на Хегел пред Попър. Сериозна заплаха на Попъровата визия за съвършенството на западното общество могат да бъдат единствено изводите от проучванията на автора на „Феноменология на духа“ за диалектиката в генезиса на свободата. А тези изводи са твърде неприятни.

Както ще видим по-надолу в текста, в западното общество придобиването на свободата от един индивид е пряко свързано с отнемането на свободата на друг индивид. Това достойно за съжаление обстоятелство е толкова универсално, че стои в основата на всички досегашни обществено-икономически формации, включително и на капитализма, независимо от развитието му през последните десетилетия, и показва тяхното несъвършенство и незрялост.

Според анализа на Хегел свободата е материализация на присъщата на индивида агресия, мотивирана от желанието му да получи чуждото признание – ако трябва и чрез сила, и да обсеби дори чуждото желание. (Както някои напомнят, в случая Фройд сигурно би казал: „Не желая само да я притежавам; желая тя да ме желае.“)

Изводът на Хегел е в пълно съответствие с неговия Закон за диалектическото противоречие, познат още като Закон за единството и борбата на противоположностите. Въпросната агресия е проява на вид първична гордост, наречена от Платон „тимос“, за която по-късно Фукуяма пише в „Краят на историята…“: „Тимосът на Платон е психологическото кресло за Хегеловата „жажда за признание“: за господаря-аристократ – в кървава битка, където го води желанието му другите да го оценят така, както оценява той самия себе си“.

Интересно че Фукуяма се заема с Платон и Хегел половин век, след като това е направил Попър. Няма спор, че и други анализатори, вдъхновени от западния обществен модел, ще се връщат отново и отново към тях. Защото с идеите си двамата философи, макар и разделени от цяла епоха, остават основни фигури в един от най-сериозните и безкомпромисни спорове, който не стихва от зората на историята до днес: за характера и устройството на обществото.

В едната фаланга на този спор са Тукидид, Сократ, Платон, Аристотел, Хегел, Маркс… – все предизвикващи респект имена, мислители, държащи на проверения през хилядолетията традиционен обществен модел, развиващи го, но и сочещи успоредно с това недъзите и изкривяванията на конкуретния шаблон, стигащи до откровена охлократия (власт на тълпата) и до периоди на упадък от трупащите се в него грешки. Такива очевидни деформации, предизвикващи отвращение у твърдолинейните наблюдатели, е имало още в годините на Атинската демокрация.

В другата фаланга на спора фигурират не чак толкова прочути днес имена от античния гръцки период на робовладелската демокрация – Солон, Клисфен, Ефиалт, Перикъл – реформатори на държавата и водачи на гръцкия демос. След тях настава хилядолетно мълчание по въпроса за демокрацията, особено след като Атина, начело на агресивна свръхдържава от стотици свободни градове, в края на краищата губи Пелопонеската война и започва да запада.

От 16-ти век насам понятието „демокрация“ се реанимира последователно от Николо Макиавели, Шарл Монтескьо, Жан-Жак Русо, Джон Лок, а по-късно от Алексис Токвил (1805-1859 г.) и цяла плеяда съвременни философи, социолози и политолози: От Макс Вебер (1864-1920 г.) с неговите идеи за демокрация без вожд, целящи минимизиране на преките форми на господство на човек над човека чрез представителност и разделение на властите; през Роберт Михелс (1876-1936 г.) с труда му „Железният закон на олигархията“, според който демокрацията по принцип е неприложима, технически неизпълнима за големи съобщности и в края на краищата всеки тип режим се редуцира до банална олигархия; чак до съвременника ни Джовани Сартори (1924 г.), професор в Станфорд, Йейл и Харвард, който обяснява защо на демократичната форма й е нужно ръководство и който формулира демокрацията като изборна полиархия, основана на достойнствата и заслугите на избираните.

Историята, между другото, дава чудесен пример за едно от основните вътрешни противоречия на демокрацията – прехвалената „власт на народа“ почти винаги е оглавявана от… вождове: В няколкото десетилетия на върховното си могъщество и слава антична Атина – градът-държава, люлка на робовладелската демокрация (колко интересен термин) – е управлявана от Перикъл. Само че той не бил един от народа, а, естествено – наследник на прочут аристократичен род. В книгата си „Вертикалната демокрация“ Дж. Сартори недвусмислено признава, цитирайки Тукидид, че „Величието на Атина достига върха си при Перикъл именно защото високото му достойнство, надареност и прославената му честност са му позволили самостоятелно да ръководи човешкото множество“.

След такива редове всеки би се запитал какво всъщност се е случило в Атина – първата пряка демокрация или вид просветена монархия, в случая начело с архонт. В допълнение към това Сартори се скъсва да обяснява как ръководителите на днешните представителни демокрации са длъжни сурово да балансират между отзивчивостта си към народните искания и личната си отговорност за благополучието на системата – два параметъра, намиращи се в обратна пропорция един спрямо друг. Което означава, че колкото повече се отстъпва на народа в определена посока, толкова по-неотстъпчиви като цяло трябва да стават водачите му. Демокрация пар екселанс…

* * *

Е, как няма Попър да попържа Хегел в тази ситуация. Той не е могъл да скрие или да премълчи факта, че великият немски философ е съзрял и извел своя нагледен сценарий за генезиса на свободата като вторичен продукт от сблъсъка на интереси и борбата за доминация.

Изводите, свързани с този сценарий, винаги ще предизвикват дълбоки размисли за природата на днешното западно общество. То е най-доброто, до което сме достигнали, но очевидно все още не е толкова добро, колкото би могло да бъде.

На Попър явно му е било много по-лесно да омаловажи в аванс находката на Хегел, ругаейки и осмивайки автора й. Както и направил. Но неочакваният обрат и краят на Втората световна война в полза на единствената до момента държава от тип, оспорващ съществуващия обществено-икономически модел – Русия, изведнъж поставили много въпросителни пред правдивостта на прясно написания Попъров труд.

Авторът тъкмо бил приключил опуса си във възхвала на Отвореното общество, когато Затвореното (по неговата класификация) излязло безспорен военен и най-вече морален победител от най-сериозния до момента въоръжен сблъсък между свръхдържавите.

Горкият Попър. С едно студено намигване в стил „als ob“ съдбата му показала, че не е толкова сляпа и безпристрастна, колкото обикновено ни се струва, въпреки че обича да се прави на такава.

3. Родена в грях

Нека разгледаме отблизо идеята на Георг Вилхелм Фридрих Хегел (1770-1831 г.) за свободата. Той казва, че човешката история не е нищо друго, освен прогресът в разбирането ни за нея. Но коя е отправната точка на това наше разбиране?

Свободата е нещо, което не се дава даром или по рождение; за нея човек воюва със себеподобните си и я получава, ако победи. Това е постулирал преди няколко века един от най-големите в европейската философия. Победителят според Хегел е онзи, за когото свободата е по-висша ценност от материалното благо. Онзи, който, за да е свободен, е готов да заложи на карта не само спокойното си битие, но дори и най-ценното – живота си.

Този батален сценарий за генезиса на свободата изглежда неприятен, но верен. Хегел го е формулирал от една страна като надстройка на учението на класическите философи: „Трябва да се знае, че враждата е закон и че всичко възниква чрез враждата… Войната прави едни богове, други – хора; едни ги създава роби, други – свободни“, е казвал Хераклит – първият, който е видял света в движение („Никой не може да влезе два пъти в една и съща река“).

От друга страна Хегел извежда философията си въз основа на онова, което е било пред очите му по негово време. А той определено е виждал повече от съвременниците си.

През първата половина на миналия ХХ век въпросният сценарий за свободата става твърде популярен и оказва огромно въздействие върху възгледите на много от западните философи. Славата му нараства стремително след знаменитите лекции в Париж от 1932 до 1939 г. по философията на Хегел на руския емигрант Александър Кожев, възпитаник на Хайделбергския университет.

Когато започва цикъла си от лекции, той е едва 30-годишен. Както разказва Александр Секацкий в книгата си „Александр Кожев. Введение в чтение Гегеля“ (Санкт-Петербург, 2003 г.), да слушат младия професор се стичат не само студенти, но и много граждани. Много от тях впоследствие са оставили собствена диря като значими автори – Мерло-Понти, Батай, Жан-Пол Сартр, Левинас и др.

„Ако отчетем проникващите вълни от обсъжданията и отзивите от тези лекции, нестихващи до ден-днешен, пише руският автор, то можем без преувеличение да говорим за тях като за истинско земетресение в сферата на духа, последствията от което в края на краищата започват да влияят и върху хода на световните дела. Например колкото и да са далеч от епицентъра изводите на популярния днес политолог Франсис Фукуяма (1952 г.), но и те пряко препращат към Хегел в прочита на Кожев“.

За нас идейният мост Хегел-Кожев е интересен, защото преди 75 години той ражда един от малкото случаи на открита и масова дискусия по толкова важния въпрос за природата на свободата, върху която се гради западното общество.

Малко по-подробно: ето какво пише Хегел в своята „Феноменология на духа“: между хората се появява неравенство, когато „за едното от две отделни самосъзнания от съществено значение се оказва свободата, а не чувственото налично битие, а за другото – това последното, а не свободата“. Между тези два индивида следва задължителна среща и сблъсък. Победителят излиза от колизията свободен, като господар, а победеният – като негов слуга. Надвитият е показал, че не е способен „да се абстрахира за своята независимост от своето налично битие“, пак по думите на Хегел.

Ето как е доразвито това в трактовката на Кожев според един друг съвременен анализ – на младия руски социален антрополог от Новосибирския университет Михаил Юрьевич Немцев:

„И така, две сили – две желания – противостоят едно на друго в стремежа си взаимно да се подчинят. Доколкото индивидите са различни помежду си, то това противостояние завършва или с взаимно унищожение, или с подчинение на едното спрямо другото. Загубилият двубоя се признава за подчинен и по този начин запазва своя естествен живот. Правото да господства над него получава спечелилият, който до края е бил готов да победи или да загине в борбата.“

Очевидно отдавна западната философия е наясно, че свободата за едно човешко същество се ражда в битка. Ражда се не от любов, не от творчество или от мечти. Ражда се с цената на еквивалентната на нея загуба на свободата на друго човешко същество. Наградата за онзи, който я е придобил, се обезсмисля от потъпканата същност на онзи, който я е загубил.

Но това класиците не го казват. А автори като Попър очевидно не горят от желание този факт изобщо да придобива популярност.

Тъжно е да признаем, но зачатието на свободата очевидно не е непорочно. Тя се ражда в грях. Какво показва историята, пък и съвременната социална практика на Запада? Нескончаеми войни – световни и локални; столетия на средновековен терор върху населението със стотици хиляди избити от Инквизицията, чийто Индекс на забранените книги бе отменен едва през 1968 г.; продължаваща от векове експлоатация, улеснена от протестантската донастройка на съзнанието към примирение с нея; и накрая като по чудо всичко това приключва с появявата на излъскания до блясък от пропагандната машина образ на либералната демокрация. Една прекрасна повърхност, под която се крие ужасна дълбочина.

Ето един факт за размисъл от с днешна дата: отвъд океана напоследък, както писаха неотдавна българските медии, „луднали по домашни мениджъри“ (вестник „Дневен Труд“, 27.12.2007, по информация от Агенция Франс прес). Това били „специалисти, отговарящи за всички дребни и досадни задачи, свързани с домовете“. Но по цял свят и във всички времена тази евфемистична „служебна характеристика“ е описвала робите и слугите. Т.е. несвободните, обслужващи свободните.

Очевидно предишните общества са били по-откровени и са наричали нещата с истинските им имена. Но за Попър демокрацията и робството са взаимно изключващи се понятия. Ако е така, интересно какво обяснение би дал той на робските доматени плантации в някои съвременни западноевропейски страни например, на които дори през последните години умираха черноработници.

Ако сега, от върха на просветения ни век, в който живеем, не си дадем сметка колко несъвършена е днешната свобода, която толкова безкритично приемаме, сигурно поколенията ще отсъдят след време за нас, че сме проспали годините и отговорността си.

4. Третата възможност

Описаният от Хегел и Кожев сблъсък си има продължение. На победителя от двубоя не му е достатъчно, че е извоювал свободата си. След колизията той не напуска полето на битката, за да консумира новопридобитото си качество в уединение. У него пламва ново желание: победеният да признае станалото, да се примири с него, а заедно с това да приеме като неотменима съдбовна даденост раздялата си със свободата.

Еднократният акт на примирението на победения, на изказаното от него признание не върши работа на победителя: в един хубав момент той осъзнава, че случилото се може да му носи постоянни облаги. За да ги получи, той трябва да направи само едно единствено нещо: да не разкъсва връзката си с победения, а да го използва.

Виждаме, че така двете автономни в началото самосъзнания се превръщат в свързана, в биполярна антагонистична двойка. Тя и хилядите подобни на нея образуват също толкова полярния социум. Моделът на взаимно подчиняване се възпроизвежда във все по-едър мащаб, в нови и нови конфигурации.

Подобни свързани двойки от самостоятелни същности има в изобилие и в природата. Най-разбираемият пример са протонът и електронът, образуващи атома на водорода – първият елемент в периодичната система на Менделеев. Това е веществото с най-семпла структура: протонът е ядрото, електронът се върти около него. Онова, на което би трябвало да обърнем внимание в случая е, че природният модел напълно изключва какъвто и да е дисбаланс между протона и електрона. Двете частици са с абсолютно равни заряди – единият положителен, другият отрицателен.

Според описания по-горе популярен сценарий на Хегел обаче в образуващата се социална двойка липсва равенството на силите. Нещо повече – единственото условие тази двойка да се появи е тъкмо неравенството на двете самостоятелни човешки същности. Ако те притежаваха еднаква сила, еднакъв устрем за надмощие, щяха или да се унищожат взаимно, или да останат несвързани. А може би щяха да образуват друг, по-съвършен вид двойка, неполярна, неантагонистична по характер, която много по-точно би следвала природния модел.

Това, между другото, е третата възможност, която рано или късно ще се изпълни.

Фиксираното неравенство обаче прави социалната двойка нестабилна, с обратим поляритет. На макроравнище тази нестабилност води до чести разпади (социални сътресения, кризи, революции), с последващи нови неустойчиви рекомбинации.

По-нататък ще се опитаме да си отговорим коя е силата, която въпреки неестествеността на антагонистичната социална двойка все пак я държи дълго време свързана.

Това не е взаимното признание – силният не признава човешкото достойнство на слабия, казват класиците. Пък и за него няма стойност признанието на този, когото той самият не признава. В това е неговата драма – победител, но самотен.

Но в това е и шансът на победения – той получава силен мотив или открито да се бори за изгубената си свобода, или тихо и упорито да работи, за да си я върне. А трудът, който полага, му носи нещо много ценно – той се усъвършенства, придобива качества, които остават недостъпни за сеньора му, живее пълноценно.

Подобно съпоставяне е дало правото навремето на Карл Маркс (1818-1883 г.) да заключи, че историческата перспектива принадлежи на загубилите свободата си хора на труда, а не на привидно свободните представители на капитала.

Законът за диалектическото противоречие е нещо много интересно. Според определението му той разделя цялото на взаимноизключващи се, но и на взаимно необходими, вътрешно присъщи противоположности. Никоя от страните не може да съществува без другата, едната предполага другата, противоположностите проникват една в друга.

И което е особено важно, борбата на противоположностите е вътрешният източник на диалектическото движение и развитие. Ако между тях се установи равенство, спира както борбата, така и движението, и развитието.

В този смисъл антагонистичната социална двойка свободен-несвободен има специална мисия: да бъде активна, докато постигне равновесие в надграждащата я обществена система.

Че „двойствено, двулико, вътрешно раздвоено и противоречиво е всичко, което е породено от цивилизацията“, констатира още Енгелс в труда си „Произход на семейството, частната собственост и държавата“ (1884 г.). Диалектическата теория ясно показва, че и Попър, и Фукуяма грешат, обявявайки съвременната либерална демокрация за най-съвършената и окончателна обществена форма. Очевидно е, че вътрешните й противоречия и борби няма да изчезнат, тя няма да спре да се развива, докато социалната двойка в нея запазва поляритета си.

С други думи, докато едно общество не реши въпроса за свободата, докато едни индивиди в него са по-свободни, а други – по-малко свободни, докато съществува и най-малката разлика между членовете му по отношение на осигурените им възможности за социална реализация, това общество няма да бъде последното в историята. То ще продължава да се развива, да се трансформира в нови и нови конструкции. Едни от тях ще бъдат удачни, други не толкова. Накрая „всеобщата свобода ще означава и всеобщо равенство, и всеобща справедливост“, ако използваме думите на младия якобинец Луи Антоан Сен Жюст (1767-1794 г.), изгубил главата си едва 26-годишен по време на Великата френска революция.

Много точно това е изразил и англичанинът Хърбърт Спенсър (1820-1903 г.): „Никой не може да бъде свободен, докато не бъдат свободни всички“. Съвсем друг е въпросът дали пътят към целта няма да се окаже по-смислен от нея самата, ако изобщо някога я постигнем, както предупреждаваше Кавафис.

В днешното западно общество наемните работници са 80% от трудово активното население – четирима от всеки пет. На пръв поглед всички те доброволно се отказват от личната си свобода и влизат в цехове и офиси, за да се трудят самоотречено през целия си живот за фирмата, за корпорацията или за държавата. Но те го правят, защото наемникът няма избор. Зад привидната доброволност на действията му стои фактът, че алтернативата на този труд е още по-ужасяваща: социална изолация. За да не бъде изолиран, наемникът е принуден да се включи в схемата.

Принудата – един чисто човешки феномен без аналог в животинския или физическия свят, основан на уникалните социални енергии и въздействия, изглежда, е и отговорът на въпроса що за сила държи така неестествено свързана антагонистичната социална двойка.

Кой осъществява тази принуда? Патронът, силната страна в двойката, свободната й половина, отдавна не е отделна физическа личност. С развитието на обществото неговото място е заето от надличностната структура на социалната система.

Така срещу наемника се изправя една деперсонифицирана сила, която е съществувала отдавна преди появата му на белия свят, и която ще остане и след смъртта му. Той няма власт над нея, не разполага с лостове за нейната промяна. Както пише в книгата си „Капитализмът – антагонист на човечеството“ големият наш хуманист Бенжамен Варон (1924 г.), „практиката на безличния капитал да купува работната сила на наемника е абсолютно нелегитимна. Работната сила е неразделна и неотделима от личността на работника. Никой освен нейният биологичен носител не би могъл да бъде неин собственик. Свободният човек може единствено да се договаря по собствена воля с други свободни хора за съвместно изпълнение на определени икономически задачи. Но никой няма правото да купува труда му. Правейки това, капиталът купува като стока самия работник, изземва и присвоява личността му – както това е ставало и по време на робовладелския строй, и по време на феодализма. Същността на този мимикриращ криминален акт остава непроменена от самото начало на цивилизацията, въпреки завоалирането й с нови и нови мрежи от условности. Договорите за „наем на труд“ (включително за „покупко-продажба“ на работната сила) между свободни хора са били и са винаги извън закона, против закона.“

Така капитализмът се оказва най-големият антагонист на човешката свобода, а оттук – и на човечеството като цяло, е изводът на Бенжамен Варон.

Под сянката на капитала трева не никне – няма свобода, няма свободни там, където личността е присвоена. Там има само безсмислено форсиране на производството и консумацията – процес, който не води до израстване на човека, до ръст на хуманизма, а единствено до безцелно изразходване на ресурсите на планетата, придружено с ускорена смяна на безправни поколения.

За нещо подобно пише още преди повече от век и половина французинът Огюст Конт (1798-1857) в своя „Курс по позитивна философия“: „Темпът на социалната еволюция е подвластен на смяната на поколенията. В този смисъл смъртта е благоприятно за обновяването на обществото обстоятелство.“

Казал го е откровено – наемникът живее кратко, изхабява се бързо, след това го сменят с друг.

5. Златната клетка

„У Парменид и Платон откриваме теория, съгласно която изменчивият свят, в който живеем, е илюзия, и съществува по-висока реалност, която е неизменна.“

(К. Попър, „Отвореното общество и неговите врагове“)

„Най-голямото робство е – не притежавайки свобода, да се считаш за свободен.“

(Гьоте)

Нека се вгледаме в победителя от двубоя за свобода. Кой е той? Естествено по-силният, по-безпощадният, по-безскрупулният, по-бързо мислещият. Само че силата, безпощадността, липсата на скрупули и бързата мисъл са качества, присъщи далеч не единствено на хората. Този анималистичен набор от достойнства едва ли би хвърлил във възторг един нормално мислещ човек.

Очевидно е, че социумът днес продължава да бъде същата джунгла, каквато е бил и при Сартр, и при Маркс, и при Киркегор, и при Кант, и при Еразъм, и при Сенека, и при Платон. Добралият се до свободата по горната формула победител отрича човешкото у себе си, лишавайки от правото му да бъде свободен своя опонент.

В името на така спечелената криворазбрана свобода придобилият я неминуемо потъпква човешката си същност. Остава свободен, но нечовек.

Реалността е нерадостна – съизмерваме свободата си с чуждата несвобода. Направили сме така, че едното да е невъзможно без другото – като светлината без тъмнината, като доброто без злото. Това е основата на днешния ред с неговите претенции за универсалност. Ние го вдигаме етаж след етаж, без да се замисляме какво рушим с това около себе си и ще стигнем ли накрая до смислен резултат.

Фактът е, че индивидът в днешната либерална демокрация остава тотално несвободен, както несвободен е бил и в хилядолетията преди нея. Огромно е усилието на пропагандната машина да убеди обикновения човек и да поддържа у него представата, че свободата е даденост, която той консумира ежедневно. Истината е далеч по-неугледна: Попъровото „Отворено общество“ с всичките му постижения не е нищо повече от една красива златна клетка със здрави решетки, които повечето хора дори не забелязват.

Тази клетка е неизменната по-висока реалност, обрамчваща илюзията на изменчивия свят пред очите ни. Проблемът е, че сме забравили или не искаме да видим това, което са знаели още античните философи.

За питомците в клетката на „отвореното“ общество се поддържа приличен микроклимат, осигурява им се достатъчно хляб и изобилие от зрелища. Но основното им предназначение е да работят до пълно самоизчерпване, при това без да са наясно за крайната цел на труда си, от който получават само средства да поддържат живота си и да се възпроизвеждат.

Неотдавна срещнах един мой познат, трудов емигрант в САЩ, който се беше върнал за малко в България, за да посети стоматолога си, без да се разори. Човекът тъкмо ми бе разказал, че в Сиатъл, където го бе захвърлила съдбата, хората работели на по няколко места, за да свързват двата края. Повечето сгради били дървени. Вътре всичко се клатело. Нямало го това повсеместно масивно строителство като у нас.

Попитах го като работи там, забелязва ли как живеят обикновените американци, осъзнават ли златната клетка около себе си. След въпроса ми той се замисли за секунда-две, изгледа ме странно и рече: „Хм…, че тя дори не е и златна“.

6. Яйцето на дракона

Въпросът за свободата на индивида пряко кореспондира с въпроса за свободата на нациите. И тук историята, за съжаление, илюстрира описания от Хегел механизъм: силната нация, за да е свободна, стъпва върху свободата на други, по-слаби. Може би точно затова Попър с такава ярост бие по Хегел: „Съвременните тоталитаристи са израснали в душната атмосфера на хегелианството. Тях са ги научили да почитат държавата, историята и нацията.“

Това странно съждение изправя лице в лице демокрацията и тоталитаризма. А може би – демагогията и традиционализма.

Въпрос на термини. А термините ги товарим с все по-разнопосочно съдържание; с тях обозначаваме понякога диаметрално противоположни неща.

При всичките ми резерви спрямо Попър, той има един груб, но ярък пример за това, що е свобода: „На възражението, че е трудно да се каже къде свършва свободата и къде започва престъплението, по принцип отговаря известната история за хулигана, твърдящ че, бидейки свободен гражданин, той може да размахва юмрука си във всички посоки. На което съдията мъдро отговорил: „Свободата на движение на вашия юмрук е ограничена от местоположението на носа на вашия съсед“.

Би било добре, ако в новата епоха на формиращия се многополюсен свят възможно повече държави си направят изводи от това определение. То ще ги улесни във време, когато на път да излязат на преден план са други съобщества, различни от днешните световни лидери.

Според прогнозите Бразилия, Русия, Индия и Китай (т.нар. група BRIC) след около 30 години ще станат икономически по-силни от Г-7 (САЩ, Канада, Япония, Германия, Франция, Великобритания и Италия).

Според други прогнози пък решаваща роля за развитието на света ще имат групи страни и народи, свързани с обща съдба и светоглед, определяни като „цивилизации“ (в смисъла, който им дават Самюъл Хънтигтън и Арнолд Тойнби). Една от тях е нашата, източноправославната цивилизация, наред с далекоизточната, индийската, арабската, африканската, западната, южноамериканската.

Днес вече можем уверено да твърдим, че образуването на наддържавни структури в света тепърва ще се ускорява. Нормално е да очакваме, че заедно с това при формирането на баланса на интересите им ще възникват конфликти. Неслучайно Тойнби предупреждава, че човечеството трябва да избере едно от двете: или да се самоунищожи, или да се научи да живее като задружно семейство.

В своето време Хегел е забелязал, че „всяка нация утвърждава индивидуалността си, излизайки на сцената на историята, т.е. борейки се с другите нации за световно господство“. Целта днес обаче все повече се измества от световно господство към световно единство. На народите им е нужен обединител, а не разединител. Ще спечели онзи, който се нагърби с тази роля. Защо това да не бъде източното православно християнство със заеманата от него обширна зона на стика на основните цивилизации? Все по-ясно става, че то бързо се превръща в уникален балансьор между развития Запад и амбициозния Изток.

А балансьорът е важна фигура, когато става дума за геополитика. Още повече ако притежава сериозен човешки и природен потенциал, както и вековни културни, научни и военни традиции.

Днес, както винаги е било, нещата в света не са точно такива, каквито изглеждат на пръв поглед: истината рядко се изнася на всеослушание. Част от нея е, че Европа е икономически силна, но не притежава адекватни суровинни ресурси, които да обезпечат бъдещето й. Така че без Русия например на Стария континент няма да му е леко. И това го знаят и двете страни.

Чист късмет е, че съвместимостта между източната и западните християнски деноминации е достатъчно висока. Ерго, ще падат още граници. Но въпросът не опира само до съдбата на Европа. Целият свят следи с нарастваща загриженост що за пиле ще се излюпи от пропукващата се черупка на драконовото яйце отвъд Великата китайска стена.

Монолитна, икономически силна нация от милиард и половина души е критична маса с непознати на историята свойства. Какви процеси ще се развият в нея?

Във всеки случай появата на пилето ще бъде посрещната с внимателно вглеждане в породата му от останалия свят. Който няма да има друг избор, освен междувременно да се консолидира. Към това ще го подтикнат и очакваните през този век глобални климатични промени, които ще направят условията за живот по-трудни от досега.

Също като на по-ниските нива, и тук, между нациите и цивилизациите, умиротворението ще настъпи едва след изравняване на потенциалите им. Това време ще дойде, когато всички народи станат еднакво богати и еднакво свободни. Преди това обаче те ще трябва да преодолеят агресията си – тази детска болест на развитието им – и да се научат да живеят с уважение един към друг.  (Максим Добрев, януари 2008 г.)

spodelime.com