Провокация с боклуци и не само помрачи празника на майки с деца в Стара Загора
- вторник, април 12, 2016, 16:14
- Акцент на деня
- Добавете коментар
STZAGORA.NET
*
В тази публикация ще апелирам за честна игра. Защото – накъде вървим без нея?
В неделя следобед майки празнуваха рождени дни на децата си около Стария чинар. Не е тайна, че очакването на хепънинга бе заредено с известно напрежение от различни страни в града, тъй като майките са и едни от защитничките на парка в онези широки граници, в които го виждат и желаят.
Събитието мина на пръв поглед спокойно. Но след това се случиха неприятни неща. А както по-късно се разбра, и междувременно е имало проблем.
На другата сутрин получих сигнал, явно препредаден през много усти, че на мястото около чинара са забелязани отпадъци. Когато отидох да видя за какво иде реч, заварих около вековното дърво сравнително чисто, като по тревата тук-там се виждаха няколко дребни парчета – скъсана опаковка от нещо си, мрежичка, вероятно от плодове, парче от спукан балон. Като цяло – нищо особено. “Сигналът е неоснователен” – си помислих. Бях готов да си тръгна, когато видях, че недалеч от дървото, под барбекюто, е пълно с боклуци. А точно пред него бяха облегнати метла и лопата за смет. Видях, че и в кухината на дървото има два станиолени балона и картонена чаша от кафе. “Е, това няма как да се подмине” – си казах, като предвид близкия празен контейнер реших, че някой си е спестил усилията по почистването. След което снимах обстановката. Малко по-късно по-късно публикувах снимките тук, придружени с няколко въпроса в тона на позцията, която застъпвам от самото начело по отношение на спора парк-квартал.
Тази публикация вече я няма. Изтрих я. Ето защо:
След нея, естествено, се надигна скандал. Майките скочиха – “Как може, та ние оставихме чисто!”. Публикуваха снимки на мястото след почистването. Беше перфектно. Но нямаха снимка тъкмо на барбекюто. Това остави у мен убеждението, че става дума за недоглеждане от тяхна страна. Но в един момент от публикациите в мрежата разбрах, че по време на самия хепънинг е станало нещо неочаквано и необяснимо: по нечий сигнал, че, видите ли, там някои са се събрали, за да пушат трева, празненството с децата е било посетено от патрулна кола. Което, разбира се, всеки би оценил като доста нескопосана провокация. Но ако е имало провокация – а идването на патрулката показва, че е имало, кое гарантира, че по същия начин не е скроено нещо и с боклуците под барбекюто? Това се запитах.
Днес вече майката на три деца Милка Колдамова, която познавам лично, но отдавна не се бяхме чували, написа в мрежата следното:
“Да извадиш боклуците от контейнера, да ги разпръснеш по тревата В ПАРКА, за да компрометираш защитниците на същия този ПАРК и тяхното събитие е долно, мизерно и гнусно.
Но за да стигнеш до там, означава, че си адски безсилен и си осъзнаваш слабостта…”
Попитах я – мен ли има предвид, тъй като тази история със снимките тръгна тъкмо от моята публикация. “Не – каза. – Но съм категорична, че някой го е направил, а ти просто си снимал след него.”
След това разказа в мрежата как стоят нещата през нейния поглед на инициатор на хепънинга:
“Когато отидохме в 14.00 да чистим за празника на децата, по поляната имаше пръснати доста отпадъци – найлони, хартийки, парчета от пвц бирени бутилки… стотици фасове и дори изхвърлена салата от домати и краставици. В самото огнище имаше неизгорели дърва. Отдолу имаше торба на БИЛЛА, ако не се лъжа, която ми се стори пълна с вестници и подпалки, но, да, заявявам, че не съм погледнала вътре какво точно има. Просто предположих. Там наистина ходят и съвестни хора и е съвсем нормално да оставят подобно съдържание в торба. Защото и метлата и лопатката си бяха там, до огнището.
Отне ни доста време да направим уборката и хората започнаха да се събират. Напълно забравих за жълтата торба.
По време на празника абсолютно всички родители и деца си изхвърляха отпадъците в специално донесени за случая черни чували за смет. Накрая пак обиколихме, за да се уверим, че нещо случайно не е останало или изпаднало.
Убийте ме сега, че забравих за тая жълта торба. Но, по дяволите, не беше НАША!!!
Наши отпадъци не сме оставяли под барбекюто!
Нарочно оставихме завързани за беседката ЦЕЛИ балони и табелките по дърветата.
С ясното съзнание и предварителната уговорка на следващия ден след работа (снощи) да отидем с Живка и да махнем балоните.
Защото всички знаем колко весело изглежда един надут балон и какъв отпадък е един изпайдушен балон.
Уви!
Боклуците в парка се чистят лесно!
Другият боклук е убийствено тежко и трудно да бориш!”
Тежки думи. Но на Милка точно не мога да не вярвам. Когато се е случвало да разменяме мисли в мрежата, винаги е била абсолютно точна.
Казаното от нея ме накара да погледна на целия този неприятен случай с боклука по съвсем различен начин. Поне до вечерта, когато са си тръгнали от Стария чинар, очевидно нещата са се случили точно така, както тя разказва за тях: Празнували са. Почистили са. Снимали са почистеното. Защото, както споменават, вече са имали едно наум и са очаквали провокация.
А на другия ден аз отивам по сигнал там, снимам и публикувам. Разпиляното от някой, който е решил да направи мръсно. И в прекия, и в преносния смисъл.
Непростимо. С тази публикация хвърлих много чернилка в душата на една майка на три деца, а и на другите, празнували заедно с нея. Затова я изтрих. Цената на спора започна да става прекалено солена.
От 40 години съм в занаята, написал съм хиляди неща, от които не ми е приятно да си спомням за не повече от 3-4, но това е може би най-голямата ми грешка. Сега и да търся за себе си оправдание за станалото в липсата на комуникация през последните месец-два – каква полза. Но ще запомня поредния горчив житейски урок.
Преди време Фейсбук-групата на Милка застана на твърдата позиция за запазване на цялата площ на “Бедечка” за парк, а аз застъпвам тезата, че чак толкова голяма паркова площ е разточително да оставяме в условията на задъхващото се от застрояване градско ядро. Спор като спор – мислех си в началото. Всеки ще си каже мнението, ще обсъдим, ще стигнем до общо заключение. Но не би. Оказа се, че Фейсбук е последното място, в което човек може да води нормална дискусия. Оказа се, че във Фейсбук страстите ескалират неудържимо. Тук обичайните задръжки падат. Тук се лепят етикети, сипят се обиди, раздават се ритници – с единственото желание опонентът да бъде уязвен и затрит, да бъде наврян някъде по-надълбоко, за да не се чуе никога повече гласът му. Тук споровете избуяват за секунди в нетърпимост, а спорещите много бързо стават смъртни врагове.
Пагубна среда. В нея действа някаква особена групова психология. Онова, което никога не би казал в очите на жив човек срещу себе си, тук му го хвърляш в лицето, плюеш и отминаваш, непоклатим в правотата си, недостижим в безопасното си, а често и анонимно кресло зад компютъра.
Как ще продължаваме по този начин, не знам. Нужна ни е някаква формула, която да ни запази неразединени. Формула, която да определи начина, по който да водим честна игра. С която да бъдем сигурни, че независимо от различните ни позиции ще си останем съграждани, които винаги могат да си подадат ръка и да потърсят заедно решение на проблемите. Особено в случаи като този, зад който стоят интереси с много нули.