Маргарита Петкова ще представи новата си поетична книга пред старозагорци

STZAGORA.NET

Маргарита Петкова

На 21 март 2012 г. (сряда) в залата на Библиотека „Захарий Княжески” поетесата Маргарита Петкова щи си срещне със старозагорските почитатели на поезията си, пред които ще представи новата си книга „Подсвирквайки – към Голгота”, издание на „Персей”.

Маргарита Петкова е една от най-големите съвременни поетеси. На 21 февруари празнува 55-годишнината си. Авторка е на 13 книги. Още първата я превръща в знаменитост – „Дива къпина”. По стиховете й са създадени много популярни песни, изпълнявани от Богдана Карадочева, Васил Найденов и др. („Бермудски триъгълник”, „Иване, Иване”, „Болката отляво”). Щастливо разведена е от една година:„Безкрайно се радвам на свободата си, на това, че мога да правя в къщата си каквото си искам, без да се съобразявам с някого, който не ми е кръвен роднина, не ми е и сродна душа”.

Маргарита Петкова бе нарочена навремето за автор на скандалния акростих “Долу Тодор Живков” в стихотворението “Есен”, публикувано на 5 март 1985 г. във в. “Пулс”. “Ако нещо ме дразни в цялата тази история, това е, че има хора, които още продължават да мислят, че аз мога да бъда автор на подобни простотии” – възмущава се поетесата.

Подсвирквайки – към Голгота
(предизвикано стихотворение)

Шляпам с босите си крака
по неизмитата теракота.
Аз единствена мога така –
подсвирквайки – към Голгота.

Мога всичко – добро и зло.
Дори да пържа картофи.
Да спя в ергенското ти легло.
Или да драсна две строфи.

След седем водки да тръгна пеш.
И даже – без да залитам.
Да си накапя полата със свещ,
когато се стапяш в очите ми.

Да се наливам кротко с коняк,
напук на твойте кафета.
Аз единствена зная как
сваляш звезди от небето
направо връз мръсния нощен асфалт –
да има какво да подритвам…
Не пожелавам този твой хал
врагът ми дори да изпита!

Римско право

Зная – „през тръните към звездите”.
Тръните – вкъщи. Звездите – в очите ти.
Аз през трънака съм минала, божем –
белези триста кървят върху кожата ми.
Карта на дните ми с тях е чертана –
стари ръбци до сълзящи кръв рани.
Като дантелена рокля ги нося,
с тях са обути краката ми боси.
Те ме препъват, аз ги отмахвам –
тръни по пода, тръни връз стряхата.
И все успявам да се измъкна –
в рая да вляза направо от пъкъла.
С трънен венец на челото съм свикнала,
но върху тръните лаври поникнаха.
И със душа, към душата ти литнала,
цепя през тръните – с поглед в звездите.

Last

Не че няма къде да отидеш,
но под този пласт рехав озон –
аз съм твойта последна Колхида,
ти си моят последен Язон.

Завържи се за мачтата яко
и за мен да забравяш не смей –
аз съм твойта последна Итака,
ти – последният мой Одисей.

Не че взе да нагарча животът,
но му помня и сладкия вкус –
аз съм твойта последна Голгота,
ти си моят последен Иисус.

На ръба на вселенската бездна
райска ябълка ще ти подам –
аз съм твоята Ева – последната,
ти си моят последен Адам.

От нейната поезия неизменно произтича живот

От Камелия Кондова, предговор към книгата „Подсвирквайки – към Голгота”

Пиша тези думи с предчувствие за празник. Защото появата на нова книга на Маргарита Петкова си е литературен празник. И то не само за изкушените над белия лист. За безбройните почитатели – читатели, които са обикнали съвременната българска поезия заради нея. Нещо повече – покрай поезията є са обикнали живота – не защото е лесен и песенен, а защото са си припомнили характера и достойнството, с които е препоръчително да се живее.

Пиша тези думи, убедена, че стиховете є са преобърнали не една съдба – защото са преляли смелост, обич и прошка – там, където делникът подвежда и не допуска подобни понятия да те извадят от измамното равновесие на рутината.

Давам си и плаха сметка за цената, с която се плащат тези безсъници. Защото поезията е безсъние – не буквалното от полунощ до зори, а онова безсъние, което не ти позволява да проспиш болката. Болката, която се носи с ударни дози гордост – затова няма хленчене, оплакване и вайкане. Затова с моите приятели твърде често наричаме поезията на Маргарита Петкова „шамарена” – толкова категорична и безкомпромисна може да бъде само истината и само там, където не може да бъде изкривена – в стиховете.

Разминах се с амбицията на родителите си да стана юрист – така се разминах и с това да науча гражданско-процесуалния кодекс наизуст, но Моралния (не морализаторски!) кодекс, излязъл под перото на поетесата, съм изяла с кориците. Защото не са стихове, просто приятни, които прочиташ и оставяш да прашясат в библиотеката. Опираш до тях почти ежедневно, решавайки някоя сложнотия и тогава ти става ясно, че нещата са категорично простички: „Рано е за рани. Късно е за късане. Ако е разпятие – значи е възкръсване”.

Тази жена е научила много хора (сред щастливците съм и аз), че драматичната поезия не е сълзливата поезия, че автоиронията е задължителна, когато най-много те боли и че болката може да се трансформира в красота, послание, философия.

И ако от живота не винаги произтича поезия – от поезията є непременно произтича живот. Най-неоспоримото доказателство, че любов и живот са синоними, съществува точно в тази книга. „От любов, е знайно, никой не умира. Впрочем, а без нея – има ли живот?”

И ти става едно безстрашно и дори едно красиво… при мисълта за смъртта. Защото по Маргаритенски към Голгота се тръгва „подсвирквайки”.
-

споделяне на връзка