Тони Тончева: Радостта от успешния спектакъл те кара за пореден път да мислиш, че не можеш без театъра

СТАРА ЗАГОРА ДНЕС – STZAGORA.NET
*
Версия за смартфони >>>

Тони Тончева е име, което се чете от година по афишите на старозагорския театър. Тя е на 28 години и не може да бъде наречена дебютант. Към творческата си биография, в която е записала роли в трупите на Кърджали и Русе, добави още четири роли в постановки на Драматичен театър “Гео Милев”.

В Стара Загора е сред младите актьори, които попълниха трупата и работят с изключителен ентусиазъм. При тях няма “не може”, не се плашат от нищо, всичко в образите, които пресъздават е премислено до най-малкия детайл. Раздават се на “мах” във всяка една постановка. Според зрителите създават нов и много модерен театър.

Тони непременно иска да отбележи, че е родена в Стара Загора, завършва “Актьорско майсторство” в НУМСИ “Христина Морфова” и в класа на доц.Веселин Ранков и Ивана Папазова по “Актьорско майсторство” в Пловдивския университет.

Срещата ни е след ден, в който по обед Тони изигра Смрадовранката в премиерния спектакъл на Любомир Колаксъзов “Ние врабчетата”, а вечерта Мила, съпругата на Гео Милев в “Иконите спят”. Разговаряме за радостта й от срещите с публиката.

- Как една актриса успява за шест часа да се преобрази толкова много и да спечели толкова много аплодисменти?
- Мисля, че изключително важно за един артист е концентрацията. Всичко се случва тук и сега. Това е ключово, ако позволиш емоцията да те превземе и да се разсееш, можеш да разклатиш представлението, да повлияеш на колегите. И, разбира се, предварително свършена работа по подготовка на ролята, преди да се качиш на сцената.

- Да четеш или гледаш Радичков трябват сетива. Ти създаваш от един отрицателен образ на Смрадовранката в “Ние врабчетата” надежда, при това с широка усмивка. Как успя, какво добави от себе си към образа? Какво е посланието ти към зрителите?
- Едни от най-добрите литературни произведения за деца не са само за деца. Аз не приемам, че това е отрицателен образ, но може би, останалите го възприемат като малко по-различен защото тя не е врабче. Смрадовранката иска да се вклини сред останалите, да намери своето място. Врабчетата на Радичков пресъздават човешки образи, а нейното желание е да стане част от голямото семейство. Старах се в сценичния образ да има надежда, че въпреки различията път винаги има, понякога просто отнема повече време да го откриеш. Иска ми се зрителите да напуснат залата радостни, но и замислени. Да разпознаят езика и посланията на Радичков.

- Казват, че изкуството се създава с вяра и любов, за да промени хората? Така ли е за теб, която влагаш толкова нежност, радост и топлина във всеки един твой образ на сцената?
- Аз се радвам, че зрителите виждат в мен топлина и нежност, защото влагам във всяка една роля много любов. Старая се всеки образ да бъде пълнокръвен, зрителите да вярват в него, и самата аз да вярвам… Имам късметът това, което идва при мен да е в правилния и точния момент. Режисьорът на спектакъла “Иконите спят” Елица Йовчева ме избра, защото, може би, тогава е настъпил един от тези моменти. Може би житейски съм преминала през неща, които са били ключето към този образ. Щастлива съм, че ми се случи този безкрайно вълнуващ и обогатяващ процес. Благодаря на целия екип!

- “Иконите спят” е най-радикално трагичният текст в българската драматургия през последните години. Жестокият край на Гео Милев е свидетелство за времето. Каква Мила искаш да видят и запомнят зрителите?
- Искам да запомнят жената, която е готова на всичко, в името на любовта, на семейството. Интелигентна , чувствена, силна и проницателна. Това е една изстрадана любов, среща се много рядко. Старозагорецът Николай Лилиев запознава Гео Милев с Мила. Има нежна и пламенна любов между поета и съпругата му, тя продължава едва седем години и половина и двамата споделят не само чувства, а идеи и интереси в изкуството. Напук на несъгласието на семейството на Гео той да се ожени за актриса, избухналите между тях чувства побеждават несгодите. Съпругата на Гео Милев учи в Софийския университет и участва в оперна трупа заедно с Елисавета Багряна. През 1911 г. продължава образованието си в Сорбоната в Париж.
Тя му остава вярна, отхвърля всякакви ухажвания след смъртта на Гео. Любовта е нейната сила. Искрено се надявам да съм създала такъв нейния образ.

- Желание за власт, желание за любов, желание за свобода. Кой беше водещият мотив при създаването на образа?
- Желанието за свобода. Двамата с Гео споделят мечтата си да живеят свободни и да отгледат децата си с любов в едно модерно и демократично общество.

- Литературната критика сравнява Радичков и Шекспир, които внасят в драматургичните си текстове неземни същества. Коя роля ти беше по-лесна – на Смрадовранката в “Ние врабчетата” или на Елена в сценичната адаптация на Елена Панайотова по Шекспировата комедия “Сън в лятна нощ”?
- Не обичам да ми е лесно, предпочитам по-трудния път, който дава по-големи шансове за изработването на всеки един детайл в образа. Двете роли са много различни, не мога да ги съпоставя. При Смрадовранката има много крайност,много различна от мен като натюрел, темперамент.

- Колко дълъг беше пътят ти до “Бърбън стрийт” във “Френския квартал на Луизиана” в ролята на Джейн?
- Около месец и половина. Режисьорът Денислав Янев е много последователен и методичен. Моята героиня живее в самота и търси себе си и своето спасение в един много чужд за нея свят. Самотата съблича ума и, брули мислите и чувствата и, и това беше най- важното усещане за тази моя роля.

- Има ли роли, които не би искала да изиграеш ?
- Не и на този етап. Смятам, че всяка роля може да те обогати и развие, зависи колко вкус й придадеш.

- Има ли роля, за която мечтаеш ?
- Да. Би ми било интересно да пресъздам крайно негативен образ.

- Какво е за теб театърът след десет години на сцената ?
- Спектакълът е колективна творба. Театърът е театър, когато вълнува. На сцената, в репетиционната зала се раждат истинските приятелства, истинската любов. Бих искала да отбележа, че освен дисциплината, която е задължителна за нас актьорите, ти се научаваш да работиш в екип, да разбираш другия, не само като персонаж на сцената, но и като човек. Накрая радостта от успешния спектакъл те кара за пореден път да мислиш, че не можеш без театъра, той вече е част от живота ти.

Пресцентър на Драматичен театър “Гео Милев”
#

социално споделяне