В дуалистичния ни свят медийната свобода не е еднозначно понятие

СТАРА ЗАГОРА ДНЕС – STZAGORA.NET
*
Версия за смартфони >>>

Правило №1: свободните медии не могат да правят каквото си искат

Световният ден на свободата на печата – 3 май, и тази година премина под знака на тъжния извод, че свободата на медиите продължава да бъде застрашена. Акцентите са все същите: тежки условия на труд на журналистите в различни страни, нарастващ финансов и политически натиск върху тях, репресии, арести, лишаване от свобода, тормоз, заплахи, насилие.

Тази година се чуха обаче и малко по-различни гласове: покрай фалшивите новини безпокойство вече поражда и монополизирането на медийното пространство. Европейската комисия заговори за търсене на отговорност от основните дигитални платформи, така че техните системи да станат по-справедливи, по-безопасни и по-прозрачни.

Другата новина е, че Еврокомисията все по-ясно осъзнава необходимостта от ефективни средства за подкрепа на устойчиви бизнес модели за независимите медии.

Това последното означава, че най-после се е формирало разбиране колко важна за свободата на медиите е неутралността на тяхното финансиране. Сега, казва Еврокомисията, ще се търсят средства за реализиране на тази визия. Което радва, но не съвсем. Защото “търсенето на средства” оттук нататък е вид обещание с половин уста, което може да продължи толкова дълго, че накрая благополучно да бъде забравено какво се търси и защо се търси. Пък и ако това е панацеята, защо досега не е задействана? Демокрацията не е на пет години.

С други думи, докато добрите намерения станат реалност, светът на медиите ще продължи да се ръководи от старото правило “Който плаща, той поръчва музиката”. Който не плаща, съответно нищо не поръчва. Неплащащите нямат думата. Те не са клиенти на заведението. Те са от персонала, който готви, сервира и мие чиниите. Защото печатът върви след победителите. Победените нямат власт, нямат медии.

Всички сме наясно с дуалността на света, в който живеем. Свят, разделен на “наши” и “чужди”, на добри и лоши, на приятели и врагове. Преди време антагонистите бяха капитализмът и социализмът, сега са изтокът и западът. Но разделението не е само на глобално ниво. То е и вътре в обществата ни, при това изострено до нетърпимост по протежението на различни политически и онтологични разломи. Видяхме какво стана на 1 май във Франция. Помним какво се случи по-рано в САЩ, в Беларус. Притискат ни войни и мигрантски кризи. Дори една тръба е повод за смразяване между партньори.

Очевидно е, че в дуалистичен свят като нашия медиите не могат да бъдат признати за свободни едновременно от едната и от другата страна. По парадоксален начин това е факт и в България. Страната ни днес е член на Европейския съюз и на НАТО. Което предполага наличието у нас на хомогенна обществено-политическа среда на основата на приетия цивилизационен консенсус. На този фон обаче ярко свети червената лампа на упрека, че медиите ни не са свободни.

Какво означава това? Държава в държавата ли е българският печат? Има ли той собствена политика, различна от официалната? Опрделено не. Тогава?

Ако си представим противоречивия ни свят като кръг с дебела линия по средата, която го разделя на две противоположни половини, то институциите на всяка от половините са позитивни и свободни от нейна гледна точка. Те са опитомени, вчесани институции с примерно поведение, неизлизащо нито на милиметър зад разделителната линия. Явно една от българските институции – печатът – не се вписва в този шаблон за разлика от останалите държавни структури, щом като година след година вече медиите ни са все на опашката на класацията по свобода. При положение, че институциите, принадлежащи на срещуположната половина от кръга, тази зад чертата, са по дефиниция несвободни и зависими, то на практика класацията на българските медии ги позиционира не в правилната половина, а като недовършили своя преход в синхрон с останалите ни обществено-политически системи.

112-ото място ни казва, че с единия крак, а по-скоро дори с крак и две трети, българските медии, или българската държава по отношение на медиите, си позволяват непозволени волности. А свободните медии, съответно спазващите добрия тон държави, не могат да правят каквото си искат. Те трябва да спазват правилата на своята половина от кръга. И ще подобрят кардинално класацията си само когато се приберат изцяло в нея.

Както е известно, великият Хегел е формулирал свободата като “осъзната необходимост”. Осъзналият необходимостта и ползата от това, да се грижи за семейството си съпруг е изцяло свободен в неговите рамки. Но не е свободен да поддържа предишното си поведение на ерген. Аналогиите от този род могат да са най-различни и безкрайно много, но добре описват същността на проблема.

Но думите са крилати, за тях няма граници и разделителни линии. Думите и идеите зад тях възприемат като своя територия целия кръг, а не само едната му половина. Защото тяхната цел и призвание е да търсят начин за смекчаване на всепронизващия антагонизъм, за да може в един прекрасен ден противоположностите да се обединенят и заличат.

В този смисъл под въпрос е коя точно свобода е истинската – неограничената или осъзнатата като необходимост. Своето основание имат и двете тези. Напълно в духа на нашия двойствен свят и тук отговорите са два. Изберете си който ви харесва.

Максим Добрев
#

бутони за споделяне