Изгубено единство, погубени читалища

STZAGORA.NET
*
Читалището в Шипка не е напуснато, защото е рухнало. А е рухнало, защото е било напуснато. Човек по човек, състав след състав, година след година. Като лоша човешка съдба. Връхлетяла го е неговата участ в някоя тъжна есен. А после са потрошили столовете му, разпорили са ги с ръждивите си ножове, надраскали са стените му.

Вандали и варвари ли нахлуха през Дунава и минаха отново Балкана като преди осемнайсет века? Кой порути читалището на Шипка, кой го изостави? Наша ли е вината, или на годините, които разяждат и превръщат във въглен всичко, през което минат? Каква успокояваща мисъл: не, не бяхме ние. Други са вилнели. Едни такива – страшни и рогати. Които без да разберем как, сме отгледали в себе си, докато децата ни растяха.

И бавно проумяваме, че от него пак ще има нужда, чак когато младите някога се приберат… може би.

Ако бяхме богата страна, обновяването на читалището в Шипка щеше да е лесно и приятно. Ако бяхме богата страна, нямаше и да го изоставим до такава степен, че да се отвръщаме сега с потрес от него, изтръпнали пред занемарената памет за собствената си история, минала през неговата сцена. Но… новата мазилка, новите столове… ще бъдат ли те достатъчни, за да върнат живота в залата? Това е трудният въпрос.

База и надстройка! – казваха класиците в дебелите си томове. Здрав дух в здраво тяло, казвахме ние. Сега разбираме по трудния начин, че духът на България зависи много пряко от икономиката на България. И че читалищата ни умират, когато не сме работили достатъчно, за да живеят. А и ние с тях.

Фейсбук, Инстаграм и Туитър са новите ни храмове сега. Вечер отиваме не в онази сакрална сграда в Шипка, за да прочетем книга, да тропнем хоро или да съпреживеем за кой ли път Радините вълнения, та да се почувстваме един народ. А се стичаме като зомбирани към модерните си електронни мегдани – сами, разбити на малки мразещи се групи, счепкани гуша за гуша, всеки заключен в измамното убежище на своя виртуален пашкул с клавиатура. Как тогава то да оцелее?

Сгради се вдигат, сгради изчезват. Читалището в Шипка – това не са стените, покрива и залата. Те са тленни, то не е. То е дух, то е фар и светлина – точно като името си. Не се гаси туй, що не гасне, ни напомня Вазов за кой ли път. Но ще угаснем бавно ние, нашето объркано и разделено поколение, ако не ни събере отново неговият сигнал сред морето от фалшиви съблазни.

Максим Добрев
#