Топонимите повдигнаха въпрос: Народ в насипен вид ли сме, или силна и единна нация?

STZAGORA.NET
*
Въпрос на личен избор от страна на всеки е дали в ежедневието си да употребява имена като Чамкория или Аибунар, ако е свикнал с тях, вместо Боровец и Мечи кладенец.

Повсеместното заместване на турско-арабските топоними в официалните карти и документи с наименования на български език обаче е въпрос, засягащ всички нас. Въпрос е на национална идентичност, на национално самоопределение и национална спойка. На национална гордост дори, ако щете. Защото има и такова добре забравено от мнозина понятие.

Турците и гърците много добре знаят това и отдавна са го приложили в страните си. Защо обаче у нас идеята за крайъгълните камъни на националното ни строителство си пробива път толкова късно, толкова трудно, с такова напрежение, нежелание и с такава съпротива? Как се докарахме дотам, че да позволяваме кой откъдето свърне да ни дава тон и да определя можем ли, или не можем да наричаме нещата на родния си език?

Единна, здрава и сплотена нация ли е народ, разтресен от разнобой за нещо толкова важно? Ако не можем да постигнем съгласие помежду си по тема от такова първостепенно значение, какво изобщо можем да направим заедно и на какво бъдеще можем да разчитаме?

В една стабилна държава с въпроса за собствените топоними нещата само започват. Да не стане така, че за нас да приключат тъкмо когато опряхме до същия този въпрос. С “О, неразумний…” и с “Език свещен на моите деди” Паисий и Вазов се опитваха да ни предпазят точно от това, всеки в своя век.

Със смяната на чуждоезичните названия старозагорските старейшини, както и колегите им от Варна и Бургас преди това, направиха това, което ни налага неспокойното време, в което живеем: избистряне на националното ни самосъзнание около изконно българското. Акт, напълно в съзвучие с призива за “Европа на нациите”.

Кому не се хареса това? Отговорът е лесен: вижте кой надигна вой и внесе разкол едва след като и възкръсналата от пепелта, цветущата днес Стара Загора смени наименованията на местностите си. Някой, който беше жегнат от набиращото скорост връщане на българското по собствените ни земи. Някой, който очевидно държи да вижда в границите на България само народ-консуматор в насипен вид, но не и силна нация-строител на собствената си съдба.

Нека всеки за себе си да реши кой е този “някой”. Ако имаме потенциала да сме истинска нация, отговорите няма да се различават много помежду си.

Максим Добрев
#

споделяне в социални мрежи