Размисли за Украйна, Русия и Запада

STZAGORA.NET
*
След неуспялата атака на Сирия през лятото новият план, който наблюдаваме в развитие, вероятно е Русия да бъде ангажирана в конфликт в Украйна, като същевременно последва втори опит за удар по Башар Ал-Асад. Но този план – да предизвикваш руската мечка в собствената й бърлога – изглежда твърде опасен и авантюристичен.

2012-та и 2013-та отминаха и Западът като че ли безвъзвратно закъсня в реализацията на милитаристичните си намерения. Ако приемем Сирия и Украйна за свързана двойка горещи точки, можем да очакваме, че и Китай няма да остане безучастен в един бъдещ военен сценарий. От друга страна през лятото на 2013 г. се видя, че САЩ имат сериозен проблем с крилатите си ракети, предвид резкия скок в ефективността на руските защитни системи. А няма ли крилати ракети, войната от безопасна и “телевизионна” става опасна и реална за атакуващата страна. Да не говорим, че без “Томахавки” и флотът губи предишното си стратегическо значение.

Summa summarum, отношенията Русия-Украйна са си вътрешна работа на рускоезичното пространство. Освен ако оттатък океана не разчитат на пето асо, скрито в ръкава. Но и тогава не се знае дали пък руснаците няма да тропнат на масата някое асиметрично каре седмици.

* * *
Не може един източен народ като Украйна, който се разви в годините под знамето на бившия СССР, да каже “Ние искаме да сме Запад!” само заради това, че харесва по-високия стандарт на западните си съседи. Пък и да каже, това няма като с магическа пръчка да го направи Запад.

Искайки да са Запад, избирайки Запада, каквото и да значи това, украинците няма да помръднат и на милиметър от земята си, от съседите си, от бедността си и най-вече от собственото си неумение, показано досега, да изградят в родината си стандарта, който бленуват. Същото се отнася(ше?) и за нас в България, междувпрочем.

Вопълът “Искаме да сме Запад!” показва само вопиюща наивност и нежелание, а може би и неспособност на един народ да работи суверенно и ефективно за собственото си преуспяване. Да “повикаш” съседите, да пожелаеш да станеш един от тях, загърбвайки собствения си род, собствените си традиции и цивилизация – това не е нищо друго, освен собственоръчно, доброволно и глуповато-доверчиво да се поставиш във властта и разпореждането на другите, на чуждите, на несвоите. Признавайки, че си по-некадърен от тях и смирено разчитайки, че щом като те са се устроили в родината си добре, ще дойдат и ще помогнат безкористно и на твоята изоставаща нация. Горко на такъв народ!

Спасението от подобни напъни в посока на по-благоденстващите съседи е просто: Нека да постигнем желания стандарт сами, а след това да контактуваме на равни начала с тях. Това е истинското устойчиво развитие (sustainable development), ако използваме любимия израз на американците.

През 50-те години на ХХ век, когато развитието на СССР впечатляваше доста народи по света, като завъртя главите в това число и на немалко американци, реакцията на Белия дом бе брутална. Започна ловът на вещици – епохата на Маккартизма*. Но нещата постепенно се промениха. Западът стана по-привлекателната система, особено за определени прослойки от народите, живеещи извън твърдата му рамка.

Това налага Изтокът в дух на трезва самокритичност да съзре очевидното: нужно е да бъдат взети спешни мерки за повишаване на привлекателността на системата в очите на редовия гражданин. В противен случай в условията на утвърдилата се политика на отворени врати така нареченото “западничество” в редиците на собственото население ще продължи да обезкръвява източните страни.

Дилемата както за Украйна, така и за нас днес отдавна вече не е капитализъм или социализъм. По-удачният въпрос е каква е груповата ни принадлежност. Кои са ни по-близки “роднини” – славяноезичният свят ли, който се е ширнал през половината земен глобус, или западните нации? Първият е свят пред скок, свят с огромни ресурси и неразработени богатства. Вторите са ни пример за успешно обществено-икономическо развитие и ориентир в каква посока следва да наваксваме пропуснатото през последните десетилетия. Но нищо повече. Изглежда логично да вземем доброто от Запада, но да останем при своите си корени. Другото е опасно. Западните ни приятели не са чак такива алтруисти, каквито ни се иска да бъдат.
_______________
* По време на ерата на Маккартизма хиляди американци са обвинени, че са комунисти или симпатизират на комунизма, което ги превръща в обект на агресивни разследвания и разпити от правителствени или частни органи, комисии и агенции. Основните групи, подложени на подобни подозрения, са държавните служители, хората в развлекателния бизнес, профсъюзни дейци, хора свързани с образованието. Често тези подозрения са вземани насериозно, въпреки неубедителните или съмнителни доказателства, а нивото на заплаха, произтичаща от реалните или предполагаемите леви връзки или убеждения на дадена личност, са често крайно преувеличавани. Много хора губели работата си, кариерите им биват разрушени, някои дори са лишавани от свобода. (Уикипедия.)

Максим ДОБРЕВ
01.03.2014
#