Директорът на РИМ д-р Ангел Динев представи третата си монография – “Старозагорският регион във военноотбранителната политика и във войните на България (1878–1945 г.)”

STZAGORA.NEТ


Директорът на Регионалния исторически музей д-р Ангел Динев представи пред старозагорската общественост новата си монография – “Старозагорският регион във военноотбранителната политика и във войните на България (1878–1945 г.)”. Тя е третият поред научен труд на историка след “Видни старозагорци, командвали Българската армия през Балканските войни (1912–1913 г.)” и “Последният войн на царя и отечеството в Стара Загора”, и е тясно свързана с миналото, саможертвата и героизма на предците ни в периода на Третото българско царство – онази историческа епоха, в която, по думите на д-р Динев, “нашият народ току-що се беше освестил от 5-вековното османско робство, но независимо от това в рамките само на няколко десетилетия успя да изгради една модерна, боеспособна армия, която показа във войните, че е равностойна на армии със столетни традиции”.

“Това е достатъчно да ни накара нас, историците, а и старозагорските краеведи, музейните дейци, да обърнем по-сериозно внимание на тази тематика и да я проучим по един съвременен начин, с научно-изследователски методи, както се постарах да направя в това изследване” – отбеляза Ангел Динев.

В детайли книгата представи изтъкнатият изследовател на българската военна история доц.д-р Станчо Станчев, полковник от резерва, председател на Военноисторическата комисия, на която е член и д-р Ангел Динев:

“Това, което обединява книгите на д-р Динев е, че те са неизменно свързани със старозагорския регион и проследяват приноса му за изграждането на Българската армия, както и с победите, които тя жъне по бойните полета в петте войни, които се водят от възстановяването на българската държава след Руско-турската война – каза доц.д-р Станчо Станчев. – Големият принос на тази книга е, че авторът е успял да събере на едно място важните фактори, които оказват влияние върху създаването и мирогледа на войсковите формирования в този район, както и причините, които обуславят попълването на тези формирования с качествен офицерски, подофицерски и войнишки състав. На първо място той е отделил географските, етно-демографските, социалните, икономическите и културно-образователните характеристики на района, справил се е с много голямо количество архивна документация от Държавния военноисторически архив, на чиято основа е направил достоверни изводи за приноса на Старозагорския регион в изграждането на Българската армия.

Когато се попълват формированията в този регион, се има предвид точно близостта до нашия евентуален противник в бъдещите военни действия с цел постигането на националния идеал – обединението на разпокъсаната от Берлинския договор снага на българската държава. От тази гледна точка и формированията, които се изграждат тук, се попълват с боеготов кадър, изграждат се модерни помещения като казармите до Бирената фабрика в Стара Загора (в края на 80-те години на 19 век). За нея Министерството на войната отделя доста сериозни финансови средства, а и местното население помага с каквото може за изграждането на тази казарма. Изградени са две големи помещения, които се използваха допреди няколко години и през тях са минали десетки хиляди офицери, сержанти и войници през всички периоди от съществуването на казармата. Впоследствие, до началото на 80-те години на ХХ век, Стара Загора е най-милитаризираният град в България. Тук бяха разположени три дивизии и една бригада. Както д-р Динев е споделил в своята монография, това е продиктувано от важното стратегическо положение на Старозагорския регион.

На следващо място авторът се спира подробно върху участието и бойния път на формированието в Старозагорския регион във войните за национално освобождение и обединение. Много детайлно и изключително достоверно той е описал героизма на войниците и офицерите, а на определени места прави и критичен анализ на грешките, които са допускани от определени командири в подготовката и воденето на операциите и боевете. Заради способността си да отсява важното д-р Динев прави много сериозни стратегически анализи, които дори някои кадрови военни, с военно-академично образование, не са в състояние да направят. Проличава и болката на автора след изживяните първа и втора национални катастрофи и това, което сполетява военните формирования в района на Стара Загора – тази мощна, силна дивизия, разположена в няколко гарнизона почти до турската граница, се свежда до един полк с много малък числен състав – 12-та балканска дружина, често проверявана от Съюзната контролна комисия.

Разделите в монографията, посветени на понесените загуби от формированията в гарнизона, както и на награждаването на отличилите се във военните действия, са ценен справочник, който дава възможност на всички, които имат близки – загинали или наградени в завършилите войни, да направят справка и да проследят къде са воювали и как са побеждавали техните предци по бойните фронтове на Българската армия. Това е много полезно от възпитателна гледна точка.

Книгата е написана много увлекателно и е наистина е една своеобразна библия на военния живот в Старозагорския регион за продължителен период от време” – заключи доц.д-р Станчо Станчев.

На свой ред авторът д-р Ангел Динев сподели следното:

“Смятам, че темата “Военна история” в никакъв случай не бива да стои встрани от дейността на музейните специалисти – както в експозиционното направление, в уреждането на експозиции и временни изложби, така и в научно-изследователската дейност. Защото историята на Българската армия е неразривно свързана с историята на българския народ. Тя е част от нашата национална история като цяло и няма как да отделим двете неща, макар и да се чуват гласове, че военната история трябва да бъде едва ли не само приоритет на военните институти и тесните военни специалисти. Ни най-малко не съм съгласен с подобна теза. Напротив, смятам, че военната история на България и особено периодът, за който пиша – на Третото българско царство от Освобождението до края на Втората световна война, трябва да намери по-широко място и в учебниците по история. Затова, защото от военната история можем да извлечем много ценни поуки и много ярки примери за това, какви възможности е имал в миналото нашият народ и как ги е демонстрирал в най-тежките, най-трудните моменти. Всичко това ще ни помогне да образоваме и възпитаме нашите наследници като пълноценни граждани, които обичат своята родина и уважават своята държава на основата на чувството за единение, за общ произход, род, история и култура.

8-ма пехотна Тунджанска дивизия – най-прочутото старозагорско военно формирование, е създадена на 30 декември 1903 г. Хронологично тя се предшества от 12-ти пехотен Балкански полк (23.12.1885 г.), Шеста старозагорска дружина (сформирана през 1879 г. в рамките на Източна Румелия). Осми артилерийски полк  е сформиран също през декември 1903 г. Създадени са и няколко малки авиационни подразделения – летище с наземен персонал през 30-те години на ХХ век. В книгата е обърнато внимание на техния мирновременен живот, обучението, формирането на командния им състав, и най-вече на участието им във войните.

Освен водещата чисто научно-изследователска цел на книгата, задачата й е и да популяризира нашите военни традиции и добродетели от онази епоха, които не са нищо друго, освен една ярка проекция на националните ни традиции и добродетели. Още повече, че от 10 години вече, от 2004 г., в България няма наборна военна служба и това според мен се отрази неблагоприятно върху възпитанието, върху качеството, върху мъжеството, ако щете, на младите мъже. Тези, които, напускайки училище, завършвайки след това евентуално висше образование, трябва да навлязат в живота, да се реализират в него. Казармата им липсва на този етап. И тъй като по обективни причини няма как тя бързо да се върне, или дори и да се върне, не биха могли да се постигнат старите резултати, поне трябва да се полагат усилия да се популяризират военните традиции и добродетели на българския народ” – каза в презентацията си д-р Ангел Динев.

* * *
Страници от монографията:

СТАРОЗАГОРСКИЯТ РЕГИОН ВЪВ ВОЕННООТБРАНИТЕЛНАТА ПОЛИТИКА И ВЪВ ВОЙНИТЕ НА БЪЛГАРИЯ (1878–1945 г.)
Д-р Ангел Динев

І. Резюме.

Увод. Изложена е авторовата теза за актуалността на проблематиката в изследването, продиктувана от обстоятелството, че до момента не е задълбочено осветлена в националната и регионална военноисторическа наука.

Първа глава. Изследват се предпоставките и факторите за обособяването на Старозагорския регион за военен център. Те произтичат от характеристиките и особеностите на географското местоположение, природо-климатичните условия, транспортните комуникации, етническата картина и демографските специфики на региона. Ключовото място, отделено от Българското висше военно ръководство на Старозагорския регион в динамиката на развитие на военностратегическото планиране и в структурата на военно-териториалното деление, оказва решаващо влияние за превръщането му във военен център. Стара Загора контролира подстъпите на най-кратките пътища към най-важните проходи през Стара планина – Шипченски, Хаинбоазки, Елено-твърдишки. Изграждането на отбранителен рубеж по гребена на Средна гора с център Стара Загора е мощна преграда срещу настъпващи от юг противникови войски. Едно боеспособно съединение, дислоцирано в Старозагорския регион би могло успешно да прикрие старопланинските проходи. Това не избягва от вниманието на Генералния щаб на Българската армия и повлиява за разквартируването на крупни войскови части на територията на региона. Анализът на процесите на възпроизводство на населението на Старозагорския регион в хронологическите граници на изследването показва устойчива тенденция към увеличаване на демографските ресурси. Това обстоятелство предоставя необходимите условия за постоянно дислоциране на войскови части в тях и също способства за утвърждаването на региона за военен център. Важна предпоставка за превръщането на Стара Загора в гарнизонен щаб на кадрова пехотна дивизия е специфичното място на региона във военностратегическите планове на висшето военно ръководство. При оперативното планиране на войната срещу Османската империя Генералния щаб на армията оценява Старозагорския регион като удобен пункт за разполагане на Главната квартира на Действащата армия, военен център на дивизионна област и военно окръжие, транспортен център, територия за оборудване на стратегически тилови отбранителни позиции, суровинна база, източник на жива сила за водене на партизанска война в тила на противника при евентуално преминаване на българските войски към стратегическа отбрана.

Втора глава. Анализира се старозагорския принос в изграждането на организацията на Българската армия и при защитата на държавните граници в мирно време. Съчетанието между динамичното развитие на въоръжените сили, активната военна политика и постоянната воля на държавното и военно ръководство да реши българския национален въпрос, с обособяването на Старозагорския регион като военен център, се изразява в дислоцирането на крупни войскови формирования. След Освобождението в Стара Загора се установява 6-та старозагорска дружина. През декември 1885 г. градът става постоянна квартира на 12-ти пехотен Балкански полк, през 1899 г. на 2/3 пехотна бригада, а от 1904 г. на 8-а пехотна Тунджанска дивизия и на 8-и артилерийски полк. Попълването на войсковите части с достатъчни по количество и с високи качества наборни и мобилизационни контингенти повишава старозагорския принос в организационното изграждане на Българската армия и при защитата на държавните граници в мирно време. Количествената и качествена характеристика на наборните и мобилизационни контингенти на Старозагорския регион осигурява в пълна степен човешките ресурси, необходими за попълването на военните формирования на територията на региона. Наборните и мобилизационни контингенти, преминали редовна военна служба и зачислени в запаса на старозагорските военни части и подразделения имат основен принос за утвърждаването на региона в организацията и структурирането на нашата войска.

Втора глава завършва с анализирането и дискутирането на един от най-важните частни научно-изследователски проблеми – дейността на старозагорските генерали и офицери във висшето военно ръководство на армията. Проследяват се факторите и предпоставките за превръщането на Старозагорския регион в един от главните източници за попълване на Българската армия с офицерски кадри. Ролята на генералите и офицерите от Старозагорско в българското висше военно ръководство за развитието на българската армия и съхраняването на военните традиции и добродетели през периода 1878 – 1945 г. се изследва в две направления. Професионалната реализация и развитието на военните им кариери и на второ място техните заслуги и постижения в изграждане на организацията, въоръжаването и попълването на българската армия и развитието на военното изкуство.

Трета глава. Изложени са хода и резултатите от участието на населението на Старозагорския регион и личния състав на неговите военни формирования във войните 1885 – 1945 г. Акцентира се върху мобилизацията, развръщането и бойните действия на старозагорските военни формирования. Особено място е отделено на приноса им за развитието и постиженията в българското военно изкуство. 8-а пехотна Тунджанска дивизия изпълнява отлично задачата си по прикриване мобилизацията и стратегическото развръщане на Българската армия на Маричиното направление през 1912 г. Тунджанци извоюват големи бойни успехи и достигат върховете в българското военно изкуство при обсадата и щурма на Одринската крепост. През Междусъюзническата война 8-а Тунджанска дивизия постига завидни успехи в отбраната на Калиманското поле и при в. Говедар. Действията се водят в сложни условия на планинско-гориста местност и при числено надмощие на противника. Старозагорските военни формирования показват високи бойни добродетели при разгрома на сърбската войска и преследването и в Македония през октомври и ноември 1915 г. След неуспеха на Леринската настъпателна операция през август 1916 г. 8-а Тунджанска дивизия преминава към позиционна отбрана на Битолския участък. На фронта на 30-ти Шейновски и 10-ти Родопски полкове съглашенското командване насочва ударната си групировка при настъплението на 15 септември 1918 г. Противникът създава смазващо превъзходство в сили и средства, най-вече в артилерия и огневи единици. Въпреки храбростта, масовия героизъм и саможертвата, съпротивата на Тунджанци е преодоляна само за един ден. Липсата на предварително оборудвани тилови отбранителни позиции се оказва фатална, пробива е разширен бързо и морално разколебаната Българска армия е изправена пред катастрофа. В трета глава се разглеждат човешките загуби на 8-а Тунджанска дивизия и награждаването с ордени и медали на военнослужещите във войните 1885 – 1945 г. С тяхното изследване и чрез прилагането на метода “сравнителен анализ” се доказват дълбочината и значимостта на старозагорския принос за извоюването на българската войнска чест и слава. 8-а Тунджанска дивизия понася най-големи в количествен и качествен параметър човешки загуби спрямо останалите пехотни дивизии от Българската армия. Това е сигурен белег за особената ожесточеност на водените сражения, и за тежките условия, в които воюва.

Трета глава завършва с включването в научно обръщение на един от най-слабо проучените частни научно-изследователски проблеми на изследването – ролята на патриотичните и военно-патриотичните организации в Старозагорския регион за съхраняването и популяризирането на военните традиции и добродетели. В хронологическите граници на изследването в региона с различна интензивност е регистрирана дейност от всички организации с такъв характер, съществували в България. Те изпълняват важни обществено-политически функции, осъществяват разнообразни културни и просветни мероприятия, подпомагат социално, по-слабо осигурените материално, ветерани, инвалиди и сираци от войните. Военно-патриотичните организации са основен източник на идеи и двигател за строителство и поддържане на военни мемориални и посветителни паметници в Старозагорския регион.

*
Основните научни и научно-приложни приноси са:

1. За пръв път в историческата наука, на основата на богата фактология е доказана задълбочено тезата, за ролята на благоприятните геополитически фактори, поради които Старозагорският регион е оценен от държавното и военно ръководство на България, през последната четвърт на ХІХ в., като първокласен сегмент на националната военноотбранителна политика

2. Благодарение на новооткритата обилна изворова база, за пръв път се разработва постановката, за благоприятните етнодемографски, административни и културни фактори на региона, които съдействат за разгръщането на активно и плодоносно военно строителство в Старозагорско. В резултат, след Освобождението тази част от държавната територия се превръща бързо в крайъгълен камък на военностратегическите планове, разработвани от висшето военно командване, за евентуална война срещу Османската империя.

3. Принос е подробното изследване на политиката свързана с реализираното конкретно военно строителство в региона. Тя съдейства за създаването на ефективно функционираща структура на дислоцираните военни формирования, обединени от началото на ХХ в. организационно, в състава на 8-а пехотна Тунджанска дивизия. Това елитно военно съединение се превръща в надежден инструмент, годен самостоятелно да разрешава отговорни задачи, свързани със защитата на държавната територия в мирно време – примерно около събитията след обявяването на Независимостта през 1908 г. Както и за пречупване силите на превъзхождащ противник на бойното поле, във войните за окончателното освобождение и обединение на българския народ.

4. Важно научно значение има тази част на изследването, в която се разкриват количеството, здравословното състояние, образователното ниво и конкретните проблеми, които съществуват при рекрутирането на отделните наборни контингенти в региона. Полезно и необходимо от научна гледна точка е разкриването развитието на военноадминистративния и държавен апарат, натоварен със задачата да ръководи процеса, свързан с осигуряването на редовия личен състав за 8-а пехотна Тунджанска дивизия. Детайлното проследяване на възходите и спадовете, през които преминава еволюцията, на наборно-рекрутиращата военна администрация през целия изследван период, също осигурява ценна научно-практическа информация.

5. Очертана е възможно най-ярко, важната законотворческа и командно-организационна роля на генералите – старозагорци, при изграждането на Българската армия като модерна и боеспособна военна сила. Благодарение на техния крупен принос, през изследвания период, старозагорци присъстват на всички стъпала във военната йерархия на България – от поста на военния министър, през Помощник-главнокомандващ на държавния глава в периода на Балканските войни, до командващи отделна армия, дивизия – включително и взводните командири.

6. Важен научен принос, съдържа параграфа за бойните действия на старозагорските военни формирования в петте войни на Третата българска държава. Особен акцент тук са върховите постижения реализирани в историята на българското военно изкуство, от 8-а Тунджанска дивизия, като пробива на Източния сектор, осигурил овладяването на „непревземаема” Одринска крепост през 1913 г.

7. Напълно приносен характер притежава изследването на цената, заплатена от населението на Старозагорския регион – като човешки жертви, ранени и безследно изчезнали хора, съдействали със саможертвата си за постигане на българската бойна слава, във войните за национално освобождение и обединение. В следващия параграф, разкриващ награждаването на героите с ордени и медали от страна на държавното ръководство, на базата на подбраните статистически сведения е констатирано с основание, че правопропорционално на бележитите постижения на Тунджанци на бойното поле, при тях пристигат и значително повече държавни отличия, в сравнение с 2-ра Тракийска дивизия от Втора ВИО.

8. За първи път в историческата наука е изследван и приносът на патриотичните и военно-патриотичните организации в Старозагорския регион, за популяризиране и поддържане на интереса към българските военни традиции и добродетели. По този начин те съдействат за родолюбивото възпитание на младежта и населението. Тази дейност, реализирана от структури на гражданското общество, съдейства много, мобилизационните контингенти да се вливат в редовете на Българската армия, с дълбоко вкоренено съзнание, че изпълняват свещен дълг към Отечеството и народа.

ІІ. Цитати от Трета глава, параграф 1: „Бойните действия на старозагорските военни формирования”:

От Балканската война (1912–1913) г.:

„Решителният щурм на Одринската крепост се провежда от 11 до 13 март 1913 г. До разсъмване на 12 март 30-ти Шейновски и 51-ви пехотен полк успяват да завладеят предните турски окопи, преминават дола южно от Памук сарт и започват да се изкачват по това плато, където поради противниковия артилерийски и пушечен огън се окопават. На другия бригаден участък атакува 12-ти Балкански полк с поддръжката на 8-и с.с. артилерийски полк. Задачата е овладяване линията Ъгъл дере – Плоската могила. Към 5 ч. сутринта на 12 март ротите достигат височините западно от Ъгъл дере, където са спряни от интензивния фронтален и флангови пехотен и картечен огън на противника. Под прикритието на мъглата на 13 март, 12-ти Балкански полк се хвърля в атака „На нож” срещу противника на позициите пред с. Черекьой. Боят е кръвопролитен, турците понасят жестоко поражение от страшния, за тях, нож на вдъхновените български войски. За кратко време окопите се изпълват с убити турски войници. Повече от 1000 турци лягат, покосени завинаги от българските щикове. На Източния сектор около 4 ч. през нощта на 12 март дружините от 10-ти Родопски и 23-ти Шипченски полкове тръгват срещу предните турските позиции. 23-ти Шипченски полк разгръща настъпателната си групировка в три щурмови пехотни колони и работническа команда за извършване на проходи в изкуствените препятствия, а 10-ти Родопски полк в две щурмови пехотни колони и работническа команда.

След успешни тактически действия към 9 ч. сутринта предната отбранителна позиция на Източния сектор е превзета и неприятелят се изтегля на главните позиции. Настъплението на 2-ра бригада е подновено с мощна артилерийска подготовка към 23 ч. на 12 март. Половин час по-късно настъпва пехотата и артилерията пренася огъня в дълбочина. При щурма е използван за първи път в световната военна история пълзящ артилерийски огън („огневи вал”) като прикритие за пехотата. Щурмът на фортовете Айджиолу и Айваз баба на 2-ри участък от Северния отдел на Източния сектор се води от 10-ти Родопски и 23-ти Шипченски полк. Към 1 ч. и 20 м. предните части на 10-ти Родопски полк достигат телената мрежа пред форта Айджиолу и залягат. Щом като виждат проходите в изкуствените препятствия щурмовите колони от 10-ти Родопски полк се вдигат, атакуват “На нож” и с викове “Ура” в 1 ч. и 45 м. на 13 март нахлуват във форта Айджиолу. Настъплението на 23-ти Шипченски полк започва в уреченото време в три пехотни щурмови колони от изходните позиции при Куш тепе. Към 4 ч. и 30 м. сутринта предните роти от щурмовите колони достигат на около 50 крачки от телените мрежи. На разсъмване форта Айваз баба е превзет от Шипченци.

Действията на 2-ра бригада от 8-а Тунджанска дивизия при победоносния щурм на Одринската крепост представляват славна епопея на българското оръжие и покриват с неувяхваща слава нейните бойци и командири. Те издигат българското военно изкуство на световно ниво. Бойните им действия на Източния сектор на Одрин са блестящ пример за щателна и всестранна подготовка на ускорена атака на добре укрепена крепост с открита сила. Взаимодействието между различните родове войски впечатлява със своята съгласуваност и бойна ефективност. Победоносният щурм на Айваз баба и Айджиолу изтъква рязко нарасналото значение на артилерийския огън при борбата за укрепените позиции и особено големите материални поражения от фугасните гранати, както и моралното им въздействие върху духа на противника”.

От Първата световна война (1915–1918 г.):

„През нощта на 16 срещу 17 август 1916 г. започва Леринската операция 8-а пехотна Тунджанска дивизия е усилена с 3-та бригада от 6-та пехотна Бдинска дивизия, 11-ти пехотен Сливенски полк, 3-та конна бригада, както и други по-малки германски и български подразделения. Задачата й е да настъпи към линията Суровичево – Чеган – Горно Родиво. Целта е да се разгромят противниковите сили западно от Островското езеро, да се отреже пътят им за отстъпление и едновременно с това да се поеме охраната на юг по хребета Мала Река. На 17 август, командваната от полк. Иван Пашинов, 2-ра бригада от 8-а пехотна дивизия (дясната колона на дивизията) се придвижва на юг в междината между Охридското и Преспанското езеро и след кратък бой със сръбски части късно след обяд заема с. Звезда. Без да срещне сериозна съпротива тя продължава настъплението си на югоизток по билото на Баба планина и достига на 19 август с. Руля, а на 20 – линията с. Тръстеник – в. Бук – в. 1120 – в. 1145, на която се спира и до 25 август осигурява охраната на десния фланг на І-ва армия. По същото време 30-ти пехотен Шейновски полк овладява Лерин, след като прогонва сръбските войски от района на с. Горно Клещени и от още няколко последователни позиции. Придадената към дивизията 3-та конна бригада също развива успешни действия, напредвайки по шосето Негочани – Долни Каленик. До края на първия ден на операцията 8-а Тунджанска дивизия достига рубежа: в. Чечева – Лерин – Арменохор; Вакъфкьой – Долно Върбени. На 18 и 19 август частите на дивизията достигат в непосредствена близост до главната укрепена позиция на сърбите по билото на планината Малка Нидже. 3-та конна бригада настъпва успешно на югоизток и до 25 август излиза на рубежа в. Бич – Ешкису – Новиград

От 20 до 24 август дяснофланговата колона на дивизията атакуват съглашенската отбрана във фланг и заема част от гребена планината Малка Нидже, устремявайки се на североизток към планината Чеган. Колоната, командвана от полковник Владимир Серафимов достига силно укрепените противникови позиции от двете страни на пътя Пътели – Острово, по западния бряг на Островското езеро. Междувременно в центъра на дивизионния фронт също се водят упорити настъпателни боеви в сложни условия срещу числено и материално по-силен противник, отбраняващ се на предварително укрепени позиции. 12-ти пехотен Балкански полк с нощна атака на 22 срещу 23 август овладява най-важната височина на главното било на планината Малка Нидже – Голяма Висина, пленявайки и две картечници. Източно от тях, на левия фланг, 11-ти пехотен Сливенски, 51-ви и 56-ти пехотни полкове също настъпват при тежки условия на планинско-гориста местност на театъра на военните действия, като достигат само на 100 – 150 крачки от неприятелските позиции по югоизточните склонове на върховете Метирис тепе и кота 1500, но поради силния флангови артилерийски огън са принудени да се окопаят на достигнатите места.

На 24 август частите (10-ти Родопски и 30-ти Шейновски полкове) от колоната на полковник Серафимов атакуват противника югозападно от манастира “Св. Спиридон” на западния бряг на Островското езеро. Силният артилерийски огън от източния бряг им нанася тежки загуби и настъплението е преустановено. На следващия ден 51-ви и 56-ти полкове достигат линията Жерви – Чеган, 12-ти Балкански полк – височините югоизточно от кота 1500. С това настъпателните възможности на усилената 8-а пехотна Тунджанска дивизия са изчерпани. Пробивът в силно укрепените сръбски позиции е невъзможен без предварителна подготовка прегрупиране на силите, поради което Щабът на Действащата армия прекратява операцията на 27 август. Резултатите от участието на 8-а Тунджанска дивизия в Леринската настъпателна операция са впечатляващи: пленени са 7 офицери и 200 противникови войници. Като трофеи са взети: 5 скорострелни оръдия, 9 зарядни ракли, 4 картечници, 1 минохвъргачка, значително количество пушки, 15 вагона, 3 камиона, една хелиографна станция, 50 коня и др.”

От Втората световна война (1944–1945 г.)

„8-а пехотна Тунджанска дивизия участва в Сремската настъпателна операция от 22 до 28 декември 1944 г. Нейната задача е съвместно с 3-та Балканска дивизия да пробие отбраната на противника в участъка от с. Сотин до с. Оролик. Настъплението на първоешелонните части от дивизията е насочено срещу с. Негославци и с. Оролик. То започва на 22 декември 1944 г. в 10 ч. и 50 м. с артилерийска подготовка. След това пехотните вериги тръгват в атака срещу предварително укрепените позиции на германските войски. Противникът, който притежава богат боен опит, се отбранява упорито, това затруднява напредването на пехотните части. 12-ти пехотен полк достига с левия си фланг южните покрайнини на с. Оролик. В 4 ч. на 23 декември 12-ти и 23-ти пехотен полк предприемат опит за изненадваща нощна атака, но и тя не постига особен успех. Главната причина е в неохотата и нежеланието на личния състав на пехотните щурмови подразделения да настъпват в несигурните нощни условия срещу добре укрепения, подготвен и опитен противник.

През деня на 23 декември нашите войски подновяват настъпателните си действия като на различни участъци отделни бойни групи от 12-ти и 23-ти пехотен полк напредват общо до 1 – 2 км от изходните си позиции. На 24 декември 8-а пехотна дивизия подновява атаките си след артилерийска подготовка с продължителност половин час (от 9 до 9 ч. и 30 м.) След това пехотата преминава в настъпление, но германските войски продължават упоритата си гъвкава отбрана, използувайки масирана минохвъргачна и тежкокартечна стрелба. Резултатът от действията на левия фланг на дивизията (12-ти пехотен полк) през този ден е напредване с около 1,5 км в дълбочина на противниковата отбрана в направлението южно от железопътната линия с. Оролик – с. Винковци и на около 1,5 км. югоизточно от с. Слаковци. 30-ти Шейновски полк преминава в настъпление на 25 декември срещу с. Оролик, но е спрян от противника още в зародиша на атаката. 23-ти Шипченски полк, след като напуска позицията си, е контраатакуван от противника и отхвърлен западно от с. Савак.”

„Мурската армейска настъпателна операция на І-ва българска армия започва на 29 март 1945 г. като 8-а пехотна дивизия взема много дейно участие в нея. Целта на операцията е да се пробие отбраната на противника и съвместно с 57-а съветска армия да се унищожи германската групировка в района на Надканижа. В първите два дни от операцията частите от дивизията пробиват успешно противниковата укрепена линия „Маргит” и се придвижват в оперативния тил на германските войски на дълбочина до 25 км. Ожесточени боеве се водят при с. Терез, с. Бирка, к. 134, гр. Берзенце и с. Декенеш. На 31 март са овладяни населените пунктове Чурго, Берзенце, Декенеш, Закан и линията „Маргит” е преодоляна. На 2 април щурмовите подразделения на 8-а пехотна дивизия форсират р. Мур с гумени лодки, с което обезпечават окончателната победа на българската армия. Средният денонощен темп на настъпление на дивизията достига 7 – 10 км, доближавайки се до средните образци на оперативното изкуство от края на Втората световна война. От 7 до 15 май 1945 г. 8-а Тунджанска дивизия участва в заключителните действия на І-ва българска армия по преследване на разбития и деморализиран противник в Унгария, Австрия и Словения. Последователно са овладени районите на с. Бецехей, с. Санта Мария, с. Шафарско, с. Благоевац, гр. Птуй. На 10 май Тунджанци влизат в гр. Марибор, а послед продължават настъплението на австрийска територия, овладявайки последователно с. Госелдорф, с. Сент Йохан, с. Глайнщетган.”
#

share button