Из руския печат. Русия: Народната сила

STZAGORA.NET
vz.ru (ВЗГЛЯД)
(Преведохме статията заради целеуказващите постановки в нея за развитието на руското общество оттук нататък – бел. ред.)

Патриотичният подем в Русия дава на Путин огромни възможности. Главният му ресурс е, че хората го подкрепят

Първата седмица от март не само окончателно взриви изживяващия времето си еднополюсен свят – още по-голямо ще бъде нейното въздействие върху вътрешните дела в Русия. И в това няма нищо странно – всички действия на Владимир Путин на международната арена имат за цел укрепването и реформирането на самата Русия. Украинската криза ще даде много силен импулс на революцията от върха, започната от Путин през 2012 г.

На 1 март, когато Владимир Путин получи правото да използва руската армия на територията на разпадащата се Украйна, стана ясно, че президентът не е от тези, които отстъпват пред най-сериозните предизвикателства. След преврата в Киев, когато мнозина се примириха с това, че Украйна е изгубена за Русия, той направи нещо, което изглеждаше невъзможно: отказа да играе по налаганите на целия свят правила, съгласно които само Западът, изхождайки от своите интереси, определя степента на законност на случващото се в една или друга страна.

Опитът на всяка цена Украйна, която е част от историческата Русия, да бъде откъсната от нас, интегрирайки я в атлантическата общност – а именно това искат САЩ от сегашната власт в Киев, – бе последната капка, която препълни чашата на търпението на Путин. Неговият отговор стана водоразделът, който легна между периода, когато Русия, разбирайки всички опити на Запада да я притисне в ъгъла, се стараеше все пак да се договори за взаимен балан на интересите, и новата епоха, когато ние твърдо прокарваме линията, която САЩ не могат да прекрачват (в сегашния случай – да присъединят Украйна към своята сфера на влияние, правейки от нея антируски форпост).

Нещо повече, прозвучалите в отговор заплахи за изолация и блокада на Русия бяха възприети от нас напълно спокойно: ние показахме, че защитата на националните ни интереси отсега нататък става висш приоритет на нашата политика, от който е невъзможно да ни откажат с никакви заплахи. С това Русия не само рязко увеличи своята тежест на международната арена, но и върна у собствения си народ чувството за истинска свобода и независимост. Затова вътрешноруските последствия от украинската криза ще се окажат дори по-важни, отколкото външнополитическите.

Главно, напълно уникално постижение тези дни стана възвръщането у руския народ на вярата в себе си – благодарение на тази твърдост и решимост, която прояви Путин. Тя вече фактически доведе до встъпването на Крим в състава на Русия и, макар че това е само първа крачка в борбата за Украйна, тя вече предизвика невиждан взрив от национална гордост и радост. “Ние сме руснаци! Какъв възторг!” – това чувство, което до неотдавна мнозина дори искрени патриоти можеха да изпитват само по отношение на спомена за отдавна отминали дни, изведнъж стана реалност. Това не е лирика. Това е огромна съзидателна сила. Тъй като вярата в собствените сили е онова единствено нещо, което извежда една страна от криза и смут. При това е много важно, че тази гордост бе предизвикане не толкова от удовлетвореното най-накрая чувство за реванш (което е напълно обяснимо след всичко това, което преживя страната през 90-те години – ние твърде дълго отстъпвахме), колкото от това, че всички видяха проява на решимост и истинска воля за борба.

Няма нищо удивително в това, че Владимир Путин показа тези качества – той само прояви онези свойства на руския човек, за които всички ние знаехме, но през дългото смутно време (което напоследък е повече в главите ни, отколкото в делата) отвикнахме да чакаме каквото и да било както един от друг, така и от нашата страна. При това в случая Путин не направи нищо принципно ново за самия себе си – начинът, по който действаше и това, което говореше през всичките тези години, напълно естествено го доведе до днешния ден. Но, за съжаление, твърде много хора у нас са привикнали към смаляване на всичко национално: народа и страната, себе си и околните. И президента – колко откровени лъжи и съзнателно превратни интерпретации на действията му трябваше да слушаме през последните 14 години.

Путин го демонизираха отдясно и отляво, от псевдопатриотична и от либерално-космополитична страна – не затова, че е така велик, а затова, че е така опасен. За кого именно той е опасен, стана напълно ясно в тези мартенски дни, когато виковете за “войната, която Путин обяви на Украйна”, се носеха както от Запад, така и вътре в страната ни. Работата не е в това, че не бива да си против войната, когато заплашват сигурността на родината ти (тук може да се намерят оправдателни думи даже за ония “пацифисти”, които са готови да “предадат Ленинград, само за да не умре никой от глад”) – работата е в това, че в тези мартенски дни виковете за война бяха истинска, стопроцентна провокация и лъжа.

Никой няма намерение да воюва с Украйна. Ние по принцип просто не можем да се сражаваме с украинците, защото сме един народ, а гражданската война със столетна давност ни излезе много скъпо. Така че крещящите за война фактически сами се изключиха от народа – у нормален човек такава мисъл не може дори през ума да му мине.

Март-2014 просто анихилира цялата антипутиновска пропаганда и по най-сериозен начин ще се отрази не просто на поддръжката за Путин и неговия рейтинг (който на практика далеч не е главното), а на този мандат, който народът му даде преди две години. На революцията отгоре, която Путин започна през 2012 г. и която през цялото това време се опитваше да забави олигархическата, космополитната и корумпирана част от обществения елит. Тези, които заедно със САЩ на границата 2011-2012 г. правеха всичко, за да не допуснат връщането на Путин в Кремъл, защото прекрасно разбираха, че върне ли се, той ще започне настъпление срещу техните позиции. Когато през пролетта на 2011 г. вицепрезидентът на САЩ Байдън говореше за това, че Путин не трябва да става президент, той не желаеше да допусне март 2014 г., демонтажа на еднополюсния свят. Когато вождовете на Блатния площад викаха “Долу Путин”, те с гръбначния си мозък чувствха, че при Путин ще се превърне в история уютното им съществуване в качеството им на паразитиращи върху Русия гаулайтери от световен порядък.

Докато в Русия се съхраняваха шансовете за преврат вътре в елита или поне за това, Путин да е обкръжен от привърженици на интеграцията в “световния елит”, САЩ можеха да бъдат повече или по-малко спокойни. Но когато той се върна в Кремъл и започна национализация на елитите, на всички стана ясно – американците разбираха, че скоро може да не им останат никакви лостове за влияние върху Русия. Появата на “списъка Магнитски” беше пряко предизвикателство към Путин – и той го прие, като съумя не просто да отвърне, да премине в настъпление (в случая със Сноудън), прехващайки инициативата (в Сирия) и да продължи настъплението (сривът на ноемврийското подписване на съглашението за евроинтеграцията на Украйна). Затова опитът на Запада на всяка цена да отклони към себе си Украйна след преврата на 22 февруари и ответната реакция на Русия станаха само развръзката, кулминацията на всичко това, което се случваше през последните три години.

Въвличайки Путин във външно противостояние, САЩ неволно (но за собствена изгода) го отвлякоха от вътрешните дела. Какво говореше Путин през целите две последни години? Че не разбира защо предизборната му програма (изложена в серия статии и частично закрепена в укази) не се изпълнява. Правителството говореше за икономическите проблеми, за световната криза, но същността на плана на Путин бе точно в създаването на самодостатъчна и силна Русия. Независима от Запада не толкова във финансов план (никой не иска да къса взаимоизгодните икономически връзки – нека не се бърка със зависимостта от контролираната от англосаксонците световна финансова система), колкото в светогледен, кадрови и идеологически смисъл.

На нас ни е нужно да сформираме национален елит, да се очистим от онези носители на полуколониално съзнание, които “по правото на 90-те години” все още запазват огромно влияние върху цял ред от сфери на нашия живот. Елитът се съпротивлява – борбата с корупцията макар и да върви по възходяща линия, но често затъва в междуособните борби на силовите структури, олигарсите се правят, че са забравили за предизборните предложения на Путин за компенсационното овъзмездяване за извършената приватизация, “творческата класа” всячески дискредитира опитите на властта да национализира и върне смисъла на културата и образоването, и води политика на тотална дискредитация и осмиване на почти всички стъпки и инициативи на властта.

Твърде показателно е, че основната част от съпротивяващите се на путинския курс към национализация може да бъде обединена от условния термин “западници”. Не защото са “агенти на Държавния департамент” – истинските такива като правило веднага бият на очи, и са нищожно малък брой (за такава голяма страна). Днес “западниците” включват много широк кръг от хора, които поради различни причини са заинтересовани от плътно привързване на Русия към западната цивилизация.

Това са идеологическите “западници”, в XIX век бившите руски либерали, а сега – станалите просто космополити, които директно отказват да приемат цивилизационната самобитност на Русия, считайки я за безперспективно отроче на великата европейска цивилизация. И голяма част от олигархата, плътно вързана преди всичко към англосаксонците със своите семейства, възгледи и пари – най-смелите (и наивни) от тях даже мечтаят, използвайки силата на Русия, да получат за себе си място на една и съща маса с “господарите на Ситито”. И свързаната с тях корумпирана част от елита, която работи за инкорпорирането си в световната общност, в глобалния пазар и глобалния елит, понеже така са учили в Лондонското училище по икономика или в московския му аналог, а заедно с това и внасяйки откраднатото в западни банки и недвижимост. И нежелаещата да познава руската история и култура “творческа класа”, избуяла на така дълго култивираните у нас “универсални глобални ценности”.

Всички те са много удобни на САЩ, тъй като не си представят живота без глобализация по американски. Сега всичките тези “западници” са в паника – те не разбират какво се случва. Светът се руши! Русия, оказва се, наистина избира самостоятелен път на развитие. И намерили за какво да спорят – сякаш Западът искаше само да европеизира Украйна. В света на “западниците” не съществуваше никакво НАТО – и сегашните събития дават на мнозина от тях добрия шанс да се върнат към суровата реалност. И, може би, даже да станат накрая патриоти на собствената си страна.

Сега прозападната ориентация става невъзможна и просто безсмислена не само затова, че е погрешна, но и вследствие на това, че САЩ ще се опитат да организират блокада на Русия. От една страна, това не е в техен интерес – с това самите те по най-сериозен начин ще отслабят не само всички “западници”, но и тази тънка, но влиятелна прослойка в нашия елит, която осъзнато или доброволно действаше като техен съюзник. Но от друга страна САЩ се опасяват, че по-нататъшното засилване на Русия скоро напълно ще ги лиши от възможността да провеждат политика на твърдо сдържане. Затова е напълно вероятно да се видят принудени да се решат на нещо такова още сега.

Какво ще изгуби Русия в случай на конфронтация със САЩ? Ще се закрие “Сколково” (руската високотехнологична “Силициева долина” – бел. ред.)? Или всичко ще се ограничи с това, че Масачузетският технологичен университет ще престане да получава пари от руския бюджет? Някои сериозно вярваха в това, че ще получим от Запада съвременни технологии или тамошни учени (както преди това вярваха в западните инвестиции). Американците и така винаги са блокирали предаването на нас даже на формално неподконтролните им европейски технологии и производства, така че ние и досега бяхме изолирани от тях.

Затова пък доскоро бяхме напълно открити за идеологическата и информационна работа на прозападните структури, докато Путин не започна да ограничава възможностите им, преминавайки от отбрана към настъпление. Въпреки цялото съпротивление, за две години Путин успя да промени много неща: да разколебае самото нежелание на елитите да променят каквото и да било, да върне понятието за истински патриотизъм, осъзнаването на особеностите на руската цивилизация (на чиновцините дори препоръчват да четат Данилевски и Леонтиев). Но всичко това бе само подготовка. Защото сега Путин получава огромна народна подкрепа – такава, каквато ще му бъде достатъчна за осъществяването на най-смелите и твърди стъпки по прочистването на елитите и реформирането на всички нива на руската власт (което ни най-малко не означава разклащането й).

И не само на властта. Социалното неравенство, което стана една от най-важните причини за Майдана, е много силно и в Русия – за това каза и самият президент, анализирайки причините за украинските събития (при това у нас върху социалното неравенство се наслагва и националният фактор – и в условията на конфронтация ще се усили играта на и така много сложната междунационална ситуация). Нашият народ така и не се смири с “обществото на неравните възможности”, и колкото по-бързо властта понятно и честно обозначи курс към твърдо ограничение на едрия капитал и към съществено затваряне на ножицата в доходите, към солидарност и справедливост като главни стопански принципи в Русия, толкова по-спокойно ще влезем в годината на столетието от Октомврийската революция.

Русия може да издържи всеки външен натиск и противостояние само в случай, че има справедливо обществено разпределение и силен национално ориентиран елит, неразбит на лагери и неоткъснат (в това число и идеологически) от народа – за това пределно ясно свидетелства опитът ни от двете последни световни войни. Това е, върху което Путин ще продължи да работи през следващите години – сега вече с удвоена сила. С реален народен фронт зад гърба си той ще може дори да опита да изпълни “петилетката” за три години, като приключи досрочно това, което се надяваше да изпълни едва към 2018 г. Благодарим ви, САЩ – сега ще можем да се занимаваме с вътрешните си проблеми без отвличане по външни препятствия. И обратното.

Текст: Петр Акопов

Илюстрация: http://news.sevas.ua/
#

споделяне във facebook