Памет: Кървавият залез на утрото

STZAGORA.NET

Полицейското торнадо на фашисткото безумие

(Препечатка от в.”Дума” – 9. Май 2012, брой 107)
Автор: Тотьо БАКАЛОВ, ветеран от съпротивата

Тотьо Бакалов

Това е жестокият символ на съпротивителната борба, черният смерч на Смъртта. Полицейското торнадо на фашисткото безумие. Това беше времето на кървавата политическа зима, когато фашистките изверги убиваха, разстрелваха, бесеха децата, юношите и младежите на България – утрото, надеждата, бъдещето на утрешния ден. Те загиваха заедно с майките си, бащите си, своите братчета и сестричета. Малко от тях оставаха случайно живи. Това беше разгромът и кървавият залез на утрото, на чистите сърца и светлата съвест. Те са пламъкът на протеста. Престъпно е да се докосват до тях и да ги обсъждат сегашните и бъдещи олигофрени на духа с възмутителното си бездарие. Никой няма право да посяга с нечистите си ръце на възторга и покрусата, на страданието и болката. Не бива да допущаме в този вой на подлост, коварство и изпепеляваща омраза да се натрупват нови въпросителни и отварят нови рани.
Кървавият залез на утрото е символ на национална скръб и национална гордост.
Един разстрел, едно бесило пробуждат прииждането на сиянието на изгрева. Един гроб се разтваря в пръстта. Една скръб на майка и девойка, една клетва на мъже като закана и проклятие към палачите.
Те са невъобразимо млади души, нецелували момински устни, нецелунати от слънчева любов. Годините им растяха в цедилките на майките, бродеха по светломерите планини, газеха по море от синчец и лайка, стъпваха в пожари от мак. Целият им живот се клатушкаше тежко болен от бедността и глада. И децата и младите хора, дори когато са смачкани от немилостивия живот, пак опазват нейде в убитата си душа кътче с непобедена сила. Затова са

усмихнати в мъката и бодри в отчаянието

Това беше тяхната трагична обреченост.
Нашето преклонение пред жертвите на кървавия залез на утрото е колкото поклон пред болките на България, толкова и пред нейното величие.
Тези млади хора пораснаха без трапеза с хляб, легло без постелка, огнище без огън, без радост и ласка. Те обичаха своя народ с оная живо изгаряща обич, която изтича от пълното сливане с всички негови чувства, интереси и въжделения. Народът – живият, обгорял от мъки и труд, с цялата сложност на неговите преживявания, с всичките тревоги и надежди на неговото съществуване, с огромната ярост на неговите изпитания и с блещукащите светлини на неговите надежди.
В тишината на тяхното отсъствие разбираме какво сме изгубили. Връзката между тяхната смърт, страданието и любовта ни към тях винаги ще бъде вълшебство и тежък сън, винаги ще предизвикват у нас възторг, болка, възмущение, гняв и светла възторженост. Те бяха най-чистите хора, останаха си жертвени апостоли.
Те живяха, бориха се и загинаха, за да прегърнат свободно своята земя българска и да преминат от реалността в легендата. Умираха с такава смърт, с такава духовна мощ, от която винаги се ражда песен вместо тъга.
На борците за свобода могат да им отнемат свободата, да ги разстрелят, но не могат да ги лишат от песента – от това тяхно всепобеждаващо оръжие. Песента – кураж за малодушните. Песента – простор за затворника. Песента – хляб за гладния. Песента – надежда за обезверения. Песента – живот на онзи, който отива на смърт.
Разстреляните, обесените бяха бедните, зрящите, хора с

чиста съвест и гневни юмруци

Те са превърнати от времето в легенда, в песен, в камък, в нравствен пример.
Младост! Има ли по-страшни мигове за тебе, когато ти живееш в нищета? Има ли по-тъжни минути, когато си принуден да живееш с грижите на възрастните?
Младост! Има ли по-горди мигове от ония, когато ти в люта схватка си научил това, което ситите никога няма да научат? Когато алената кръв капка по капка е оросявала майката родина.
Съществува ли по-прекрасно, по-благородно, по-възвишено чувство от любовта към Родината? Има ли в езиците на всички народи по света по-богата, по-нежна дума?
Белица….
Славна и героична летопис на кървавата борба. На площада е събрано цялото население. Жандармите са докарали заловените партизани – Сава Стенчин и Димитър Даракчиев. Обесват ги пред всички. Сава и Васил Кокарешкови също са дошли и гледат спокойните очи на партизаните, държат се за ръце и сърцата им се свиват от мъка. А героите сами си нахлузват въжето и извикват: “Да живее свободната ни Родина!”
Месец по-късно двете ятачета са арестувани. Кървавият убиец Николчев заяви пред народния съд: “Двамата братовчеди Сава и Васил побързахме да ги ликвидираме. Един от жандармеристите се вмъкна в стаята, където бяха задържани момчетата, и ги закла. Наряза ги на парчета и с тях цяла седмица хранеше кучетата, за да не остане никаква следа”.
Убийците се излъгаха. Сава и Васил Кокарешкови оставиха ярка следа в паметта на народа.
Село Ястребино…
Много са песните за него, които разказват за непосилен труд, за подвизи в името на щастието и свободата! Много са борците, които са вървели срещу куршумите и са падали пронизани, без да губят бронираната си вяра в бъдещето.
През една мразовита утрин на 1943 г. хората се събуждат настръхнали. Цялото село е блокирано. Всички чакат с тревога и черни предчувствия. Дадена е заповед: “Ястребино, огнището на комунизма, да се запали от четири страни”. Над селото на снежната поляна се чуват изстрели, крясъци, детски плач. Падат като отсечени фиданки деца, майки и бащи с широко отворени от болка и почуда очи. Кръвта се плисва върху белия сняг. Настъпва тишина…
Неочаквано сред труповете се показва малко момченце. Личицето му е опръскано с алени капчици. То моли за пощада. Един жандармерист вдига пушката си. Детето уплашено хуква. Куршумите го настигат. То сякаш се спъва и заравя пламналото си, мокро от сълзи лице в снега. Отново става тихо…
И отново между труповете се появява рошава детска главичка. Убийците потръпват от почуда. “Чичко, не ме убивайте, аз съм малък…” Предсмъртен детски зов – това са последните светкавици на живота. Неотразимо величие на човешкия подвиг и на смъртта, но като аналогия на живота. Шедьовър като ореол на безсмъртието. Шедьовър, който се ражда в последния миг, в последния дъх. Нещо блъсва детето. В ужасените му очи се отразява стоманеното острие на щика, който се врязва в гърдичките му.
Зад всяко име стои една незаписана книга,

плаче една недоизпята песен

Епопеята на Ястребино – толкова смърт! Старци, които едва вече ходят; деца, които вършат лудории и се учат да изговарят буквичката “Р”- в един и същи списък записани; в един и същи час разстреляни; в един и същи час заровени. Какво ги е изправило пред куршумения вихър на монархофашизма, срещу който вървеше най-силната, най-издръжливата възраст за подвиг? А тук – деца! Не едно, не две. От едно село. На една дата убити.
“В музея посетителите препрочитат списъците. И с ужас си тръгват. Въображението им рисува епопея. А истинската картина е една – суровата борба, тя е най-внушителната картина за ония събития в Тузлука. И любов пламтеше в нея, и омраза съскаше, и смях звънеше, и сълзи, и младежка наивност имаше, и глад, безсъние, смелост, коварство, егоизъм, страх, предателство – всичко имаше. И на различни възрасти една-единствена възраст имаше – възрастта на героизма! Ястребино доказа, че героизмът е качество на всички поколения”. (Богдан Глогински, из книгата “В Ястребино свирят куршуми”, стр. 11).
Безбройни са примерите в земята българска- удивителни физически и духовни подвизи, увенчани с нравствено величие. Те са живата вода, чиито кристални струи са къпали през вековете и пречиствали душата на българина, опазвайки го от мътилката на пороите, прииждащи от чужди земи.
Прогресивната младеж на Старозагорско даде своите жертви, които са образец на най-висша добродетел – патриотизма.
Нима може някой да забрави любимеца на Старозагорската ремсова младеж Ленко Пенев, който застана пред бесилото горд и прав на строшените си от бой крака.
А Марко Иванов – пламенният секретар на областния комитет на РМС, който в предсмъртния си час с трепет на уста и стиснат юмрук извика към килиите на своите другари: “Рот фронт”, а на палачите заяви: “Кажете на милата ми измъчена майка, че обичах толкова силно своя народ, колкото вас, изверги, силно мразя!”
Кое даде сила на мъченицата Иванка Терзиева, стиснала зъби, да понесе жестокото мъчение, и пребита с колове, да отнесе в гроба тайните на конспирацията?
Кое накара смелчагата Георги Колев посред бял ден да прояви такава дързост и да се изправи сам срещу опитните полицаи, които го насякоха с брадва на парчета на улицата?
Защо прояденият от жълтата гостенка пламенен ремсист от с. Памукчии Марин Христов със строшен с железа гръден кош промълви с обагрената си с кървава пяна уста последните думи за родината?
А най-малкият “кървав залез на утрото” Андон Черковски от Раднево почина в страшни мъки вследствие жестоките полицейски инквизиции.
В Старозагорска област са починали без съд и присъда над 75 младежи, ненавършили 25-годишна възраст.
От обесените в Старозагорския затвор 18 осъдени на смърт 10 не са навършили 25-годишна възраст, а двама са непълнолетни. В цялата страна за времето от 1941- 1944 г. са обесени в затворите 185 българи, от които 70 не са навършили дори 25 г. Най-много обесени под 25 години има в старозагорския и шуменския затвори.
… В един юлски ден слънцето хвърляше последните си парещи лъчи върху купола на затвора. Изведнъж прогърмяха вериги. Зловещият им вой носеше страшната вест – караха осъдени на смърт – родопският сокол Слави Дишлянов – бивш ученик от Старозагорската търговска гимназия, а вторият му другар Георги Михайлов – партизанин от отряда “Антон Иванов”.
Осъдени на смърт…
Над главите им висеше меч ден и нощ и въпреки това те не се предаваха, бореха се до последния си дъх. Те чакаха края на всяка нощ. Нощта, която трябваше да вземе поредната си жертва…
Всяка нощ, която се стопяваше в светлините на новото утро, бе за тях една победа. Но само две седмици преди светлия 9 септември те не дочакаха поредното пълно с трепет и надежда утро. Посред нощ бяха изведени и пребити с железа и обесени. Гласът на Дишлянов гърмеше по коридора:

Сбогом, другари, отмъстете за нас

Но само те ли са?
Кое даде сили на братята Пантелей и Лазар Пачови да изтърпят ужасите на инквизицията и да се смеят, когато им четат смъртните присъди?
Кое крепеше партизанина Стойо Калпазанов да прекара в мълчалив разговор дни наред с отрязаната глава на Вела Пеева?
Има само един отговор – огромната им любов към народа!
Тези примери са спойката, с която е осъществена морално-политическата, патриотичната устойчивост на българите, което е тяхната велика духовна ценност и която дава облика на нацията ни.
Докато звучи в сърцата ни химнът на безсмъртието “Вий жертва паднахте” – писан с кръв, изпят като стон, ние ще стъпваме горди и тъжни по благословената и изтерзана земя и ще търсим брод между безсмъртието и вечността, превръщайки мъката в песен.
*

споделяне в социални мрежи