Свръхвековият слънчев минимум в действие

Ст.н.с. д-р Борис КОМИТОВ

Публикувано в STZAGORA.NET

Точно преди шест години, на 26 декември 2004 година, светът отново посрещаше Нова година. Мнозина богати туристи от целия свят бяха избрали като място за празнуване Индонезия. Настроението беше предновогодишно, никой не е допускал, че нещо лошо би могло да се случи.

Лошото обаче идва внезапнно, без предупреждение. Изключително мощен земен трус с магнитуд 9.0-9.3 разтърси дъното на Индийския океан, западно от остров Суматра. Той предизвика огромни вълни цунами, които заляха крайбрежните области не само на Индонезия, но и на почти всички граничещи с Индийския океан страни. Общият брой на жертвите, загинали и безследно изчезналите бе над 200 000 души. Светът бе потресен. Новогодишният празтик бе помрачен не само в Индонезия, но и в целия свят. През следващите седмици вниманието на медиите и политиците бе фокусирано върху островната страна.

Само учените обаче обръщат внимание на един факт. Три дни преди голямото индонезийско земетресение, т.е на 23 декмври 2004 г., край необитаемия, принадлежащ на Австралия субантарктически остров Макуори става земетресение с магнитуд 8.1. Това, че този трус е станал в необитаем район на Земята и не е довел до човешки жертви, е изиграло главна роля той да не влезе в новините и да остане незабелязан от обществеността. За геофизиците обаче това е било събитие – земните трусове с магнитуд, равен или по-голям от 8.0, са изключително рядко явление, а две такива събития в рамките само на половин седмица е направо безпрецедентен факт!

Афтър-шоковете (т.е. последвалите вторични трусове) на индонезийското земетресение също са впечатляващи. Най-мощният от тях е на 27 март 2005 г. Неговият магнитуд е 8.7. Човешките жертви пак са много – около 2000 души.

Земетресения като тези от 2004-2005 година не бяха се случвали от десетилетия. Последното подобно е било през 1960 година, в Чили. И точно в Чили, в началото на 2010 година, само 5 години след голямото индонезийско земетресение дойде новината за нов, изключително мощен земен трус с магнитуд от 8.8. Преди броени дни пък, съвсем в началото на новата 2011 г., Чили бе люляно от нов трус с магнитуд 7,1. За да стане по-ясно за какво всъщност иде реч ще поясня, че енергията, която се отделя при едно земетресение от 8-ма степен по скалата на Рихтер се равнява на 30 земетресения от 7-ма степен. От друга страна енергията на едно от 9-та степен е еквивалентна на 900 –1000 земетресения от 7-ма или 27000-30000 земетресения от 6-та степен!

Това, че в даден район на нашата планета става мощно земетресение, е резултат от много обстоятелства – строеж на земната кора, преди колко време и колко мощни са земетресенията, станали в същия район преди това и др. Точното предсказване на такова събитие за определен район и достатъчно време напред е практически невъзможно. От гледна точка на нашите знания за момента то има доста случаен характер. Дали обаче това сгъстяване на най-мощните земетресения в рамките само на няколко години през началото на ХХI век е случайно? Или е подчинено на някаква неизвестна закономерност и на дългосрочни тенденции, които досега са били непознати или слабо познати?

Въпросът е от голяма важност за проектирането и строителството на обекти, при които сеизмичната им устойчивост е от изключително значение не само за самите тях, но и за обширни райони наоколо. Такива са атомните електроцентрали. Ето защо преди 3-4 години двама руски учени (Ю. Рогожин и И. Шеповалов) по поръчка на компанията “Россатом” провели специално изследване. Основната му цел била по исторически и инструментални данни да се анализират времевите тенденции в общото количество отделена сеизмична енергия през последните 300 години в рамките на цялата Земя.

Двамата учени установили, че има повтарящи се периоди, средно веднъж на столетие, и с продължителност от по около 30-40 години, през които общопланетарната сеизмична активност е много по-висока в сравнение с предходните и следващите епохи. Те са около началото на календарните столетия, т.е. между 1700-1720 г., 1790-1830 г. и 1890-1920 година. По странен начин съвпаднали с едни други явления, които обаче станали не на Земята, а на Слънцето! И трите са епохи на продължителни понижения в слънчевото петнообразуване. Първата от тях, известна като “минимум на Маундер”, започнала още около 1640 година, но завършила към 1720 година. Вторият период е известен на астрономите и геофизиците като “минимум на Далтон” (1795-1830 г.), а третият понякога е наричан “минимум на Глайсберг” или “минимум на Гневишев”.

Как всъщност изглежда поведението на Слънцето по време на подобни минимуми? Ако трябва да се опитаме да дадем компактно и максимално съдържателно описание, то би изглеждало така:

1. Силно отслабени 11-годишни петнообразувателни цикли. Петната върху видимата повърхност на Слънцето са доста рядки явления дори и по време на 11-годишните максимуми. През такива периоди обаче понякога се наблюдават петна с огромни размери, които са и видими с просто око.
2. Самите 11-годишни цикли са по-продължителни от обичайното, времетраенето им е до 12, а на някои дори до 13 години.
3. Слънчевият вятър е също силно отслабен и междупланетното вещество е силно разредено. Поради това потоците от частици с висока енергия, идващи от далечния космос са много мощни. Прониквайки в атмосферата на Земята те взаимодействат с нея. Образуват се радиоактивни атоми (въглерод-14, берилий-10 и др.) м много по-големи количества от обичайното.
4. Относително рядки, но мощни слънчеви изригвания
5. Слънчевата светимост е с около 0.15-0.2% по-ниска в сравнение с тази в края на ХХ век.
6. Продължителността на тези епохи е между 30 и 80-100 години, т.е. включват по няколко 11-годишни цикли.

Реконструкция на средногодишните стойности на петнообразувателния индекс Волфово число за периода 1090-2002 г по исторически данни според Наговицин и др. (2005). С букви са показани свръхвековите минимуми през този период (W- Волф; S- Шпьорер; М- Маундер; D -Далтон). Показано е и приблизителното място на минимума на Оорт (O) в началото на 11-ти век. С прави линнии е показана низходящата тенденция до края на 17-ти век и възходящата тенденция след това. Промяната на тенденцията около минимума на Маундер е свързана с края на предишния 2200-2400 годишен слънчев цикъл и началото на сегашния.

Използвайки различни методи и разнообразна косвена информация (писмени исторически сведения за видими с просто око слънчеви петна, полярни сияния, ярки комети, измервания на концентрациите на въглерод-14 в годишни пръстени на дървета и пещерни образувания, берилий-10 в континентални ледници и др.) астрономите и геофизиците успели да получат доста подробна информация за активността на дневното ни светило за последните 10-11 хиляди години, а в по-груб и приблизителен вид – за последните 400 000 години. Така разбрали, че освен 11- и 22-годишните цикли в поведението на Слънцето присъстват и колебания с по-голяма продължителност – от 50-60 години до 100 000 години. Много важна се оказала информацията за т.нар. Холоцен – последните 10-11 хиляди години, времето след последния “велик ледников период”. Прецизните наблюдения на концентрациите на въглерод-14 в годишните пръстени на дърветата за този период позволиха да се установят два мощни слънчеви цикъла с продължителност от 200-210 и 2200-2400 години. Наред с тях обаче е открит и набор от няколко други колебания с продължителност малко под или малко над 100 години.

Точно слънчевите цикли с продължителност около и над 50–100 години са ключът към обяснението на дълбоките и продължителни епохи на ниска активност, каквито са минимумите на Маундер и Далтон. Те винаги възникват, когато два или повече дълги слънчеви цикъла тръгнат едновременно към своите минимуми. Това обяснява и защо тези епохи не са нито еднакво дълбоки, нито еднакво продължителни.

Най-дълбок за последните 2000 години е минимумът на Маундер от края на 17-ти и началото на 18-ти век. Тогава е настъпил последният минимум на 2200-2400 годишния слънчев цикъл, известен още като “Халщадтцайт”. От друга страна минимумите на 200-годишния цикъл не са толкова дълбоки, но също са добре изразени. През последните 1000 години те попадат в нечетните календарни столетия – 11-ти (минимум на Оорт), 13-ти (минимум на Волф), 15-ти (минимум на Шпьорер), 17-ти (минимум на Маундер) и 19-ти век (минимум на Далтон). Съвпадението между минимумите на 200 и 2200-2400-годишния цикъл през 17-ти век е допъълнителна причина за това, Маундеровият минимум да бъде особено дълбок. За разлика от него минимумът на Далтон през 19-ти век не е толкова дълбок и продължителен. Той е бил само около 30 години. Всички епохи на ниска слънчева активност, които са станали задължително и с участието на минимум на 200-годишния цикъл, се наричат “свръхвекови слънчеви минимуми”. Такива са всички тези споменати събития през нечетните календарни столетия. Към тях обаче не принадлежи епохата на ниска слънчева активност в началото на 20-ти век, т.е. минимумът на Глайсберг-Гневишев. Той е резултат от минимум само на векови слънчев цикъл, а всички по-дълги от него са били във фаза на нарастване. Затова не е толкова добре изразен, колкото например тези на Далтон и Маундер.

2200-2400 годишният слънчев цикъл (Халщадтцайт) по радиовъглеродните данни в годишните кръгове на дърветата за последните 10 000 години. Високите максимуми на въглерод-14 съответстват на маундероподобни дълбоки минимуми на слънчевата астивност. Данните са коригирани за влиянието на промените на земното магнитно поле. (Комитов и др., 2004).

И така, Рогожин и Шеповалов открили обратна връзка между слънчевата и земната сеизмична активност в дългосрочен план. Тя обаче била потвърдена и в краткосрочен такъв, в рамките на 11–годишните слънчеви цикли. В 11-годишните слънчеви минимуми сеизмичната активност на Земята се оказала значително по-висока, отколкото в максимумите.

Логично е да си зададем въпроса, ако това е вярно, не е ли възможно подобна връзка да има и с другите видове тектонични прояви – например с вулканичните изригвания?

За разлика от сеизмичните явления, вулканичната дейност много по-трудно се описва количествено, особено в миналото. И все пак и тук има интересни факти. Според климатолозите през последните 500 години има общо 15 големи вулканични изригвания, за които се счита, че са оказали сериозен ефект върху климата на Земята. Шест от тях са станали в началото на 19-ти век, т.е. по времето на минимума на Далтон, два – по времето на Маундеровия минимум и два – в края на 19-ти и началото на 20-ти век, по времето на минимумма на Глайсберг-Гневишев. По този начин се оказва, че 2/3 от тези явления са се случили в рамките на 1/3 от въпросните 500 години. Това са именно периодите на дългосрочните слънчеви минимуми!

Всъщност подозрения, че вулканичната и сеизмична активност се усилват през периодите на ниска слънчева активност, учените са имали отдавна. Косвено доказателство за това е фактът, че Луната при пълни лунни затъмнения по време на слънчевите 11-годишни минимуми е значително по тъмна спрямо обичайния, когато е с характерен портокалово-червеникав цвят. Това се дължи на повече аерозоли и прах в атмосферата по време на слънчевите минимуми. Каква е физическата причина за тази връзка обаче било загадка. Точният отговор на въпроса не е известен и до днес. Все пак през последните 20 години станаха известни много факти, които показват насоката за правилното обяснение на явлението.

Днес вече със сигурност се знае, че слънчевото магнитно поле търпи сериозна трансформация по време на свръхвековите слънчеви минимуми. Така нареченото “полоидално”, свързано с полярните области на Слънцето магнитно поле, силно отслабва, а по-голяма относителна тежест започва да има магнитното поле, което се формира в близките до екватора райони. От друга страна обаче слънчевото и земното магнитни полета си взаимодействат и въпросната трансформация на слънчевото магнитно поле оказва влияние върху характера на това взаимодействие. Това поражда допълнителни електрически токове във вътрешността на Земята. Явлението е способно да повлияе върху скоростта на околоосно въртене на нашата планета дотолкова, че то да се промени, като денонощието се удължи в рамките на малки части от секундата.

Ефектът е незабележим за хората дори и при силно повишени изисквания за точно време. Той обаче е напълно достатъчен да въздейства върху земната кора. Посредством инерционните сили, които предизвиква, може да спомогне за освобождаването на натрупаната сеизмична енергия на много места, където тя вече е достигнала високи нива. По същата причина се активизира и вулканичната активност. Процесът повлиява и върху течната и въздушна обвивка на Земята. Осезателно се променя силата и донякъде посоката на океанските течения, а в атмосферната циркулация зачестяват явленията, при които се пренасят студени въздушни маси от полярните области.

В същото време активизирането на вулканичните явления способства за увеличаването на съдържанието на аерозоли в атмосферата. Това усилва образуването на облаци, а достигащата до земната повърхност слънчева радиация значително намалява. Допълнително повлиява и това, че по време на свръхвековите слънчеви минимуми в ниската атмосфера проникват повече частици с висока енергия от далечния космос. Те стимулират образуването на аерозоли и облаци. Първи обръщат внимание на съществуването на този физически механизъм на влияние на космическите лъчи върху климата датските геофизици Свенсмарк и Фрийц-Кристиенсен през 1997 година.

Действието на подобни процеси обяснява периодичните застудявания на климата, съвпадащи със свръхвековите слънчеви минимуми. Те се повтарят приблизително на всеки 200 години и продължават по няколко десетилетия. Тези циклично настъпващи климатични минимуми водят до спадане на средната температура на Земята с между 0.4 и 1.5-2 градуса, в зависимост от това как конкретните 200-годишни минимуми взаимодействат с другите дългосрочни слънчеви колебания и най вече с 2200-2400-годишния цикъл Халщадтцайт. Особено студени са тези епохи, при които настъпи наслагване на минимумите на 200-годишната слънчева осцилация и Халщадтцайт. Те се наричат “малки ледникови периоди”. Откакто е свършил последният “велик ледников период”, такива е имало 5 на брой. Последният е бил през 17-ти и началото на 18-ти век, т.е. съвпаднал е с минимума на Маундер. Застудяването на климата обаче е съпроводено и с климатични “аномалии” – във вътрешността на континентите продължителните и студени зими често се последват от кратки и много горещи лета.

Напоследък се появиха резултати от геоложки данни, които показват, че 200-годишният цикъл е изключително устойчива черта в климата на Земята – той е открит и по анализи на седиментни скали отпреди 250 милиона години.

Широко е разпространена представата, че големите застудявания, свързани с 200-годишните слънчеви минимуми, са причинени главно от понижената слънчева светимост. Макар и не съвсем погрешна, тази представа не съответства добре на фактите. В действителност само около 20-25% от климатичният ефект е причинен от понижената светимост на Слънцето. Останалата по-голяма част от застудяването по всичко личи, че е свързана с описаните по-горе причини плюс ефектите от слънчевите изригвания.

Още в средата на 90-те години на миналия век шведският геофизик Мьорнер обърна внимание на обстоятелството, че топлото океанско течение Гълфстрийм е било много слабо в края на 17-ти век. Според него то дори изобщо не е достигало до Британия, а е затихвало още в района на Бискайския залив. Това е била главната причина за изключително студения климат в Западна Европа по време на последния “малък ледников период”. Мяорнер свързва това със специфичния ефект на взаимодействие между земното и слънчевото магнитно поле по време на Маундеровия минимум.

Много документи от времето на Маундеровия и Далтоновия минимуми съобщават, че небето е било често силно замътнено, очевидно в резултат от голяма концентрация на аерозоли във въздуха. Явлението е било комбинация от две причини – от една страна активизираните вулкани са доставяли голями количества киселинни газове в атмосферата, а от друга страна повишеният фон на космическите лъчи с висока енергия е стимулирал включването на тези газове в аерозоли и облаци.

Вече казахме, че по време на дълбоките слънчеви минимуми честотата на изригванията намалява. По-малкото такива събития се отличават обаче с голяма средна мощност. Писмените исторически източници сочат, че едни от най-силните слънчеви изригвания са ставали в началните и крайните фази на свръхвековите слънчеви минимуми. Така например руска хроника от началото на 17-ти век съобщава, че по времето на цар Борис Годунов, през лятото на 1601 година, на Слънцето се виждало (с просто око) огромно петно. В Русия, както и в цяла Северна Европа, лятото било студено и дъждовно. Зърнената реколта се провалила напълно, а хлябът поскъпнал над 100 пъти! Практиката на наблюденията на Слънцето сочи, че в този случай най-вероятно не е било наблюдавано единично слънчево петно, а по-скоро група, съдържаща голям брой петна. Такива групи най-често са източници на мощни слънчеви изригвания. Отделените при този процес частици са също с много висока енергия и предизвикват в земната атмосфера подобни ефекти, както и частиците, идващи от далечния космос.

Дори едно-две мощни слънчеви изригвания са достатъчни да повлияят на метеорологичните условия в течение на цял сезон. Примери от последните десетилетия за подобни явления са мощните слънчеви изригвания от януари 1963 г., август 1972, август 1982 г., февруари 1984 година, серията мощни изригвания в периода 2002-2005 г. и последвалите ги метеорологични събития. Най-вероятно събитията, описани от руския летописец, са свързани точно с такъв случай. Според документи от Средна Европа през 1601 година са наблюдавани 4 случая на атмосферни сияния на средни ширини, което косвено потвърждава извода за интензивни слънчеви изригвания.

През последните 20 години на Маундеровия минимум между 1700 и 1720 година петнообразувателната активност оставала все още ниска, но броят на слънчевите изригвания рязко нараснал. През 1705 година било наблюдавано изключително мощно изригване в бяла светлина. Това е между другото и първото описание в литературата на слънчево изригване. Тази късна фаза на Маундеровия минимум е едновременно с това и най-студената част на “Малкия ледников преиод”. По това време едновременно се съчетават условия като слабо слънчево магнитно поле, ниско петнообразуване и ниска светимост, силен поток от високоенергийни частици от далечния космос и мощни слънчеви изригвания!

Следите от 200-годишните минимуми добре личат в климата на много райони от нашата планета. Най-добре обаче те могат да се проследят по данните за вътрешноконтиненталните области – Средния Запад на САЩ и района на Великите равнини (между река Мисисипи и главното било на Скалистите планини), в Източна Европа, Средна Азия, Северна Индия, Сибир, Монголия и др.

Историческите източници за българските земи дават макар и небогата, но много интересна информация, отнасяща се до климатичните ефекти на 200-годишните слънчеви минимуми за времето между 3-ти и 18-ти век. Така например голямото нашествие на готите през 3-ти век е съвпаднало по време с подобно събитие на Слънцето. С него е свързано дълбоко застудяване на климата, особено в Северна и Източна Европа. Античните автори съобщават за големи земетресения в Средиземноморието по това време. Подобна е ситуацията в края на 4-ти и през първата половина на 5-век, както и в края на 7-ми и началото на 8-ми век. Тежките климатични условия през този период стимулират Великото преселение на народите. След няколко тежки зими в средата на 70-те години на 7-и век и особено през 678 година хан Аспарух, владетелят на заселилите се в делтата на Дунав българи, взема съдбоносно решение – войската и цялото население да се прехвърлят на десния бряг на Дунав, на територията на източноримската провинция Мизия. Възниква Първата българска държава.

Навлизането на Слънцето в свръхвековия минимум на Оорт през втората четвърт на 11-ти век е съпроводено с може би най-тежката природна обстановка на Балканския полуостров за последните 2000 години. Само в продължение на 22-23 години между 1026 и 1048 година се изреждат толкова много природни бедствия, колкото не са се случвали за няколко столетия преди това. Периодът започва със серия от тежки летни суши, последвани от много сурова зима през 1034 година. Следват няколко години между 1032-1039-та, белязани от големи летни наводнения и градушки, които съборили покривите на много къщи и изпотрошили дърветата. Появила се епидемия от “огненица” (скарлатина). Между 1037 и 1039 година имало серия от силни земетресения. Според летописците през 1039 година земетресенията продължили почти през цялата година! Периодът на бедствия завършил с изключително студената зима на 1048 година. Дунав замръзнал, като на места ледът бил дебел почти 15 лакти (7-8 метра? – б.а.). Около 800 000 подгонени от студа печенези нахлуват по леда на замръзналата река в Мизия, византийците водят тежки битки с тях, но в края на краищата удържат победа.

Последиците от свръхвековия минимум на Волф през 13-14 век също били тежки за България. Татарите провели първото голямо нахлуване в нашите земи, преминавайки по замръзналия Дунав през 1268 година. Впоследствие пламналата епидемия “Черна чума” засегнала тежко и българските земи, особено Тракия. Самата епидемия започва в края на 13-век в Средна Азия поради масова миграция на гризачи от този район в западно и южно направление. Причината за нея била възникналата тежка климатична обстановка в района, която намалила рязко хранителните запаси.

Хронологически краят на Втората българска държава съвпднал с началната фаза на минимума на Шпьорер. Краят на 14 век е белязан с началото на продължителен продоволствен дефицит в цяла Европа. През 1388 година България е споходена от тежка суша. Писмените източници съобщават, че през 1391 година много хора са напуснали Търновското царство поради голям неурожай и глад. Сред тях бил и Боян Пчелар, който се счита за автор на гравюра, изобразяваща Търново в края на 14 век. През 1443 година крал Владислав III Ягело (Варненчик) прекратява похода срещу Турция поради настъпването на много тежка зима.

Маундеровият минимум и “Малкият ледников период” са свързани с няколко описани случаи на замръзване на крайбрежните води на Черно море. Серията неурожайни години довежда населението до критична ситуация. Някои хронисти съобщават, че много жители на Родопите се видели в невъзможност да плащат данък на пловдивския гръцки владика. Това позволило на Кара Имам Хасан Ходжа да проведе своята ислямизаторска акция в района – приемайки исляма, много родопчани се освобождавали и от задължението да плащат “владичина”. Хората, които направили друг избор и се опълчили срещу ислямизацията, били сравнително малко. Те изградили свои нови села, отделно от мюсюлманите.

Изгладени по 5-годишни интервали стойности на ширините на дървестни пръстени на дървесен екземпляр (бук) от района на мина Паисий (община Гурково, област Стара Загора) в Средна Стара планина за 203-годишен период (1780-1982 г.). Данните са калибрирани и по отношение на валежите и температурите за периода 1899-1979 година за станциите Стара Загора, Казанлък, Велико Търново, Габрово и Сливен. Личат добре свръхвековият минимум на Далтон и 20-22 годишни цикли, свързани с магнитния цикъл на Слънцето върху валежите на Балканския полуостров. Слабият растеж на дървото по време на минимума на Далтон е свързан както с преобладаването на сухи и горещи лета в Южна България, така и с много студена ранна пролет (продължителна или късна зима) в района на Предбалкана (Велико Търново) през този период. Екстраполацията на получения модел след 1980 година сочи настъпваща епоха с продължителна тенденция на лятно засушаване в края на 20-ти и началото на 21-век, която фактически беше наблюдавана! (Комитов и Владимиров, 2000).

Не така реагирали на природното предизвикателство жителите на Предбалкана, Стара планина и Средногорието. Повечето от живеещите там били потомци на стари болярски родове, духовенство или просто българи, които се преселили през 15-16 век в тези планински райони, водени от желание да се отделят от завоевателите–османци и да живеят съобразно своите традиционни религиозни и културни ценности. Намаляването на възможностите за екстензивно планинско земеделие поставило тези хора на ръба на физическото оцеляване. Приемането на исляма за “балканджи Йово” обаче било недопустимо действие. И българите-планинци намерили изход. Балканът е богат на дървен материал, камък, руди, а течащите води могат да бъде източник на енергия за грънчарски колела, мелници, бари, тепавици. Поставили си за цел да произвеждат качествени занаятчийски стоки, които да продават, а от спечеленото да купуват недостигащите им хранителни продукти. Така “Малкият ледников период” дал старта на Българското Възраждане. Същевременно обаче той се оказал и “време разделно”.

И ако с Маундеровият минимум започнало Възраждането, то Далтоновият минимум в началото на 19-и век мощно го ускорил. Българите от Балкана се спуснали и започнали масово да се заселват в опустошените и обезлюдени от кърджалиите полски райони. Българският етнос постепенно взел връх в много градове в Тракия и Мизия, станал водещ в търговията и занаятите в много от тях. Безспорно един от най-големите успехи бил свързан с износа на зърно за Северна Европа, която отново страдала от тежък продоволствен дефицит поради неурожаи. Търговците на зърно от Тракия перфектно се възползвали от това обстоятелство. За скандинавските страни, и особено за Швеция, било изнесено огромно количество пшеница. Това събитие се оказало много важно за просперитета на няколко старозагорски български търговски фамилии.

Тоза кратък обзор на проявите на слънчево-климатичните свръхвекови минимуми в българските земи е пример за това, как историята може да бъде четена в контекста на връзката “околна среда-човек”. Много повече информация читателите биха могли да намерят в електронните версии на някои книги и статии на автора от интернет страницата http://astro.bas.bg/~komitov/bk_dwnl.htm.

Как обаче всичко разказано дотук се съотнася към настоящия момент, началото на 2011 година?
Трябва да се каже, че до съвсем скоро учените, които се занимават с прогнозиране на слънчевата активност в краткосрочен и дори в средносрочен план, пренебрегваха ефектите, свързани с дългосрочното поведение на Слънцето. Това се отнася преди всичко за циклите с векова и свръхвекова продължителност. Тези цикли просто не “участваха“ в над 90% от официалните прогнози за предходния 23-ти по цюрихската номерация 11-годишен слънчев цикъл, както и за настоящия 24-ти цикъл. Тези от прогнозите, които се разработваха за двата последни слънчеви цикъла, се основаваха на физически и статистически модели, използващи широк набор точни данни от инструментални наблюдения на Слънцето и геомагнитната активност, но и поради това доста къси – само от последните 60-80 години. Общото за тези модели и прогнози бе, че те предвиждаха високите нива на слънчевата активност и тенденцията към все по-мощни 11-годишни цикли от 20-ти век да се запази. В съответствие с това се приемаше, че тенденцията към увеличаване на слънчевата светимост също ще се запази. По такъв начин се изключваше всякакъв климатичен сценарий, свързан с “глобално застудяване” в близко бъдеще, причинен от Слънцето.

През 1996 година, когато беше публикуван т.нар. “прогнозен панел” за 23-ти слънчев цикъл с максимум през 2000-2001 година, 94% от прогнозите бяха категорични – цикъл No23 ще бъде по-мощен или поне равен на No22. Нещо повече, според някои автори средногодишният околомаксимумен петнообразувателен индекс Волфово число трябваше да достигне и дори да надхвърли 200! Същевременно се изключваше, че максимумът на цикъл No23 може да бъде по-нисък от 130. За сравнение, за най-мощния за последните 600 години цикъл No 19 този индекс е 184 (през 1957 г). С висока амплитуда се оказали и циклите с номера 21 и 22 – съответно с околомаксимумни Волфови числа 155 и 159. Що се касае до останалите 6% от прогнозите, те предвиждали съществено по-слаб слънчев максимум през 2000-та година. Общото за тях е, че се основавали на данни за наблюдения на слънчевите петна за минимум 250 години, а някои от тях и на косвени исторически данни от писмени документи, измервания на въглерод-14 и берилий-10 и др. В тези 6% попадаше и прогнозата на автора от 1996 година. Накрая се оказа, че околомаксимумното Волфово число на цикъл No23 през 2000-та година достигна едва 121.

Първоначалните официални прогнози за цикъл No24 в периода 2003-2007 година клоняха към много мощен слънчев максимум със стойност 160-180 през 2011 година. Този път обаче единството на мненията далеч не беше толкова изразително – вече около 20% от прогнозите бяха за слаб цикъл. В този “отбор” бяха учените от Пулковската обсерватория, от Физико-техническия институт на Руската академия на науките в Санкт Петербург и известният специалист по теория на “слънчевото динамо“ Кенет Шатън от САЩ. За слаб 11-годишен 24-ти цикъл и начало на свръхвекови слънчев минимум сочеха и резултатите на автора на тази статия, публикувани в периода 1997-2007 г в съавторство с колеги от САЩ, Русия и Италия или самостоятелно.

Вместо бързо покачване на слънчевата активност още от края на 2006 година, както предвиждаха сценариите за висок цикъл, слънчевата активност продължи да спада още повече през 2007 г., а през 2008 и 2009-та година съвсем замря. Оформи се един повече от 2-годишен период, през който на Слънцето петната и изригванията изчезнаха почти напълно, а заедно с тях и геомагнитните бури. Едва в края на 2009 година слънчевият цикъл започна да показва слаби признаци на живот. Петната обаче са много малко, преобладават основно ярки факелни полета, а изригванията също са малко на брой и обикновено много слаби. Нарастването на слънчевата светимост се оказа много по-слабо от очакваното и в момента приблизително съответства на нивото от 2005 година. Оформи се ситуация, за която астрономите и геофизициите шеговито казват: “Цикъл има, петна няма!”. Това означава, че е започнал поредният свръхвекови слънчев минимум. Последните актуални прогнози за настоящия цикъл No24 от 2010 година вече сочат за околомаксимумно Волфово число между 50 и 60 през 2013 г.

Слънцето на 2 януари 2011 година: Новата година започна с поредното временно “събуждане” на дневното светило. Общият брой на петната в трите наблюдавани групи съответства на среднодневна стойност на Волфовото число около 40.

Дали наблюдаваната висока сеизмична активност по света през последните няколко години е свързана с новия 200-годишен слънчев минимум? Най вероятно да. Дали на това се дължи и серията от студени зими в много части на света след 2005 година? Да! Ще продължат ли тези тенденции в бъдеще? Да, докато свръхвековият слънчев минимум продължава. А той ще продължи най-малко 30, а най-вероятно около 50-60 години.

…И докато в медиите все още и все по-неуверено продължава пропагандата за “антропогенно глобално затопляне”, то Западна Европа и Северна Америка са в поредния здрав зимен капан. Конференцията в Канкун мина някак си “на пръсти”. А в Испания Билдербергският клуб се събра през юни на поредната си среща и, както винаги при тези мероприятия, също “на пръсти”. Една от неговите теми беше за “глобалното застудяване”…

-

spodelime.com