Дойде времето България да има управници, които умеят да казват “Не!”

STZAGORA.NEТ

КОМЕНТАР ОТ
ЕНЧО ЕНЕВ

Интересни процеси вървят в момента в света… Ръчкахме, ръчкахме „кочината“ и накрая я разковахме…Става дума за световната „кочина“, а не за нашенската, която отдавна е разкована, а материалът от нея похитен от ромите в духа на най-модерната и най-демократична циганска традиция у нас.

Докато обаче в България отдавна сме обръгнали със зловонието в публичното пространство, носещо се от разкованата местна кочина, без да се притесняваме кой знае колко от феномена, който може да ни докара поредната болест на демокрацията, то нещата със световната кочина стоят по доста по-различен начин. Светът очевидно навлиза в преломен за историята на човечеството момент – поредната витка на диалектическата спирала. Време на разместване на геополитическите пластове и налагане на нов световен ред…

С всеки изминал ден буквално пред очите ни се разпада еднополюсният модел, довел до немалко военно-политически катаклизми в света вследствие на напъните на САЩ да запазят позицията си на доминираща сила, както и да наложат набиращата скорост сред американския политически елит доктрина за изключителността на американската нация. Дали това случайно не ви звучи това много познато? На онези, които обичат да четат историята, веднага им „светва“, че нещата отиват към времето на австрийския ефрейтор от Първата световна война – Шикългрубер, по-късно известен като Адолф Хитлер – обявил се за фюрер на германската нация. Разбира се всеки опит за търсене на различни точки на подобие между афроамериканеца Барак и австриеца Адолф е напълно безсмислен поради твърде закъснялата идея на американския президент Барак Обама да прикрие собствената си политическа импотентност и дефицит на политическа фантазия, като предложи на собствените си граждани политическа доктрина за развитие на американската нация, основаваща се на принципите на национасоциализма. Междупрочем – политическа доктрина, заклеймена за „вечни времена“ още на Нюрнбергският процес след края на Втората световна война…

Това, че след провала на рейганомиката и неолиберализма американското общество изпадна в историческа безтегловност и безпътие, едва ли е тайна дори за средностатистическия гражданин на Земята. Нещо повече! На американската общественост й дойдоха малко вповече и „научните“ изводи и заключения на американския политолог от японски произход Френсис Фукояма в опитите му да прогнозира бъдещето развитие на американското общество, като обяви края на историята. В основата на „научните“ съждения на близкия приятел на Горбачов – Фукуяма (вземи единия, че удари другия), стоеше неолиберализмът като последен стадий на развитие на пазарната икономика, заради неговото мнимо съвършенство. Не е кой знае колко трудно подобно умозаключение да бъде оценено като липса на каквато и да е социална фантазия при японеца с американски паспорт. Тъй като отсъствието на държава при управлението на обществено-икономическите процеси – резултат от прилагането на парадигмата на неолибералните теории, много скоро докара САЩ до незапомнена финансово-икономическа криза и пълен финансов колапс на цялата банкова система на САЩ…

Епидемията, обхванала Щатите, бързо премина границите на САЩ, за да се превърне в пандемия, в световна финансово-икономическа криза. Събитието отключи колосално количество обществена енергия, насочена към промяна на статуквото – както по причина на самата криза, така и по причина на крайно несправедливото разпределение на световното богатство, собственост на само около един процент от жителите на планетата.

Един от най-впечатляващите резултати вследствие на глобалните промени е без съмнение преместването на центъра на тежестта на световната икономика от атлантическия към тихоокеанският регион. Това от своя страна създаде предпоставки за фундаментални промени както в архитектурата на глобалната сигурност, така и в глобалната финансова архитектура. Доларът – единствена световна резервна валута до този момент, започна да губи позиции, отстъпвайки територия на няколко други национални валути (руската рубла, китайския юан, индийската рупия и т.н.), с претенции да внесат разнообразие във валутите на разплащане в световната търговия.

Ефектът ирадиира в отключването на множество системни проблеми в американската икономика и финансовият им сектор в условията на външен дълг на страната, многократно надминаващ собственият им брутен вътрешен продукт. Дълговите инструменти, които Щатите умело използваха до момента на кризата като убежище за запазване на покупателната способност на суверенните излишъци на другите държави и с това успяваха по някакъв начин да балансират бюджета си, все повече започнаха да губят своята актуалност. Тенденцията е пряко следствие от детронирането на американския долар като единствена резервна валута и е на път да постави на един и същ кантар цените на американските ценни книжа с тези на американската тоалетна хартия… С други думи на път е да приключи златното време на Федералния резерв на САЩ, стоящ в основата на финансовата пирамида, олицетворяваща финансовия модел на американската държава.

Една от най-важните причини за отприщването на световната финансово-икономическа криза са възникналите огромни външнотърговски дисбаланси между отделните държави, които влияят проциклично на световната икономика. Размерът на някои от тях е толкова голям, че на практика изключва всякакъв класически подход за тяхното решаване с изключение на войната като най-радикалното, но и най-ефективно средство за отписване на държавните дългове.

Не случайно Втората световна война започва след Голямата депресия от краят на 20-те и началото на 30-те години на миналия век. Колкото и да се пазим от различните аналогии между тогава и сега, такива все пак има и за съжаление те съвсем на са утешителни. На практика новата „империя на злото“ – Съединените щати, започна (както някога инвазията през 1941 г. на хитлеристка Германия в Съветския съюз) реализацията на своята военно-политическа доктрина: “Дранг нах Остен“: войната в Украйна, локалните войни в арабския свят, заплахи срещу суверенен Иран и т.н.

Започнаха да се оформят новите разделителни линии в света и да се завръща блоковият подход за икономическо и военно-политическо партньорство между различните държави. На прага сме на ново геополитическо противопоставяне – Изток-Запад, съпроводено с елементи на Студената война, носители на значителен потенциал за ескалирането на Студената война в гореща.

В такива случаи най-резонният въпрос за всяко общество, в това число и за българското, е: “Къде сме ние“? Тоест как трябва да се позиционира малка държава като България в геополитически план, така че да не се забърка за пореден път в геополитически конфликт, в който, защитавайки интересите на чужди държави, този път може не просто да загуби своя суверенитет, но и да бъде унищожена чисто физически от руските ракети, взели на прицел американски военни обекти на наша територия. Междупрочем американски военни обекти у нас бяха разположени против желанието на суверена, на който не беше дадена дори възможност да се произнесе на плебисцит за членството ни във военно-политическия съюз НАТО.

Казват, че историята е учителка на народите. Затова е добре в такива случаи, за да не се повторят някои тежки исторически грешки, да не се вземат управленчески решения без допитване до общественото мнение, колкото и абстрактно да звучи това. Времето в момента принадлежи на управниците с „топки“, които могат да казват „не“, дори и това да коства личната им политическа кариера.

“Не“ на натовски щаб в София, за да не се превърне столицата ни в следващата легитимна цел на руската космическа система за изпреварващо поразяване на вражески обекти! Това диктува националният ни интерес в момента. В тази връзка действията на българския министър-председател заслужават аплауд и пълна подкрепа затова, че забрани на военния си министър да поема каквито и да е ангажименти на предстоящата срещата на военните министри от НАТО в Брюксел, които биха могли да накърнят българския национален интерес.

Очевидно времето в момента е разделно. Един грешен външнополитически ход може да ни освежи неприятните спомени от двете световни войни, когато се оказахме лузъри, заставайки зад чужди каузи, нямащи нищо общо с българския национален интерес.

Или както пише в Светото писание: “Време е да се събират камъни, време е да се разхвърлят камъни…“
#

сподели ме